Читаем Дявол в синя рокля полностью

— Мислиш си, че онова нещо, което сме направили, е било отвратително. Но татко ме обичаше. И от този момент нататък, през цялата ми четиринадесета година, той ме водеше в зоологическата градина и парка. В началото винаги ме целуваше като баща дъщеричката си, но после, когато се усамотявахме нейде, се държахме като истински любовници. И винаги, винаги след това той плачеше толкова сладко и ме молеше да му простя. Купуваше ми подаръци и ми даваше пари, но аз и така си го обичах.

Исках да побягна, да избягам някъде далеч от нея, но бях прекалено загазил, за да действам под напора на емоциите си, така че се опитах да променя темата.

— Какво общо има всичко това с отиването ти при Картър? — попитах.

— След тази година татко не ме заведе никъде повече. Пролетта ни заряза двете с мама и никога повече не го видях. Никой никога не научи нищо за него и мен и какво се бе случило. Но аз знаех. Знаех, че именно това беше причината, тласнала го да си отиде от нас. Той ме обичаше толкова много тогава, през онзи ден в зоологическата градина, и ме опозна, мен, истинската, а всеки път, когато опознаеш някого толкова добре, ти просто трябва да си отидеш.

— И защо е така? — поисках да разбера. — Защо трябва да напускаш някого само защото си била прекалено близка с него?

— Не е само близостта, Изи. Има и нещо друго.

— Като онова, което си имала с Картър?

— Той ме познава по-добре от всеки друг мъж.

И в този момент възненавидях Картър. Прииска ми се да опозная Дафне така, както той я бе опознал. Желаех я, макар и след като я познавах, да знаех, че тя не може да бъде моя.


Двамата с нея поехме по обратния път през храстите към къщичката ни. Всичко беше чудесно.

Отворих й вратата. Не бе добавили нищо след историята си за зоологическата градина. Не знаех защо, но и аз нямах какво да кажа. Може бе беше защото не й бях повярвал. Искам да кажа, вярвам, че тя вярваше в историята, или поне искаше да повярва в нея, но имаше нещо безкрайно не наред във всичко това.

Някъде между фу йонг и сметката реших да зарежа всичко. Дафне бе прекалено дълбока за мен. Щях да се обадя по някакъв начин на Картър и да му кажа къде се намира. Така си измивах ръцете от целия случай. Бях се забъркал в цялата работа единствено само заради парите, непрекъснато си го набивах в главата.

Бях толкова потънал в мислите си, че не помислих да проверя стаята преди да влезем. Но за какво ли имаше да се тревожа толкова? И когато Дафне ахна, с изненада видях ДеУит Олбрайт застанал до печката.

— Добър вечер, Изи — поздрави той.

Посегнах за пистолета в колана си, но преди още да го докосна експлозия избухна в главата ми. Спомням си, че подът политна към главата ми и след това вече нямаше нищо.

28

Намирах се на борда на голям боен кораб в разгара на най-голямото сражение в историята на войната. Снарядите бяха нажежени до червено и аз с екипажа ги зареждахме в оръдията. Самолети косяха палубата с картечен огън, който жилеше ръцете и гърдите ми, но аз продължавах да подавам снаряди на мъжа пред мен. Беше в здрача на ранното утро и аз бях обсебен от мощта на войната.

Тогава Плъха се приближи до мен и ме издърпа от огневата линия.

— Изи, трябва да изчезваме оттук, авер! Няма защо да си даваме живота заради тази война на белите!

— Но аз се бия за свободата! — изревах му в отговор.

— Те няма да се освободят, Изи. Спечелиш ли тази война и ще те върнат обратно в плантацията още преди да е дошъл Деня на труда.

Повярвах му в мига, но точно преди да побягна бомба улучи кораба и ние започнахме да потъваме. Изхвърчах от палубата и се озовах в ледените води. Водата нахлу в устата и носа ми и аз се опитах да закрещя, но вече бях под водата. Давейки се.


Дойдох на себе си целият прогизнал от водата, която Примо бе излял с кофата върху мен. Очите и шията ми бяха целите облени.

— Какво е станало, амиго? Да не си бил с приятелите си?

— Какви приятели? — попитах подозрително. В момента ми изглеждаше, че Примо бе човекът, завлякъл ме в този капан.

— Джопи и белият мъж в белия костюм.

— Белият мъж? — Примо ми помогна да седна на земята. Намирах се на двора точно до вратата на малката ни къщичка. Главата ми започна да се прояснява.

— Да. Наред ли си, Изи?

— Какво стана с белия човек? Кога пристигнаха двамата с Джопи?

— Преди около два, три часа.

— Два, три часа?

— Да. Джопи ме попита къде сте и когато му казах, той закара колата зад къщата. Малко след това си тръгнаха.

— Момичето с тях ли отиде?

— Не видях никакво момиче.

Успях да се изправя и отидох зад къщата, но и там я нямаше; Примо ме следваше като кученце.

Нямаше я.

— Да не си се бил с тях?

Заобиколих отпред, но и там я нямаше.

— Хич даже. Мога ли да ползвам телефона ти, авер?

— Да, разбира се. Вътре е.

Обадих се на сестрата на Дюпре, но тя ми каза, че Плъха излязъл рано сутринта. Без Плъха не знаех какво да правя. Така че се качих в колата си и потеглих към Уотс.

Тази нощ беше съвършено черна, без луна, с гъсти облаци, които закриваха звездите. На всяко кръстовище имаше улична лампа, която сияеше в мрака, без да осветява нищо.

— Бий й шута на цялата работа, Изи.

Не казах нищо.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Антон Райзер
Антон Райзер

Карл Филипп Мориц (1756–1793) – один из ключевых авторов немецкого Просвещения, зачинатель психологии как точной науки. «Он словно младший брат мой,» – с любовью писал о нем Гёте, взгляды которого на природу творчества подверглись существенному влиянию со стороны его младшего современника. «Антон Райзер» (закончен в 1790 году) – первый психологический роман в европейской литературе, несомненно, принадлежит к ее золотому фонду. Вымышленный герой повествования по сути – лишь маска автора, с редкой проницательностью описавшего экзистенциальные муки собственного взросления и поиски своего места во враждебном и равнодушном мире.Изданием этой книги восполняется досадный пробел, существовавший в представлении русского читателя о классической немецкой литературе XVIII века.

Карл Филипп Мориц

Классическая проза / Классическая проза XVII-XVIII веков / Европейская старинная литература / Древние книги / Проза
Солнце
Солнце

Диана – певица, покорившая своим голосом миллионы людей. Она красива, талантлива и популярна. В нее влюблены Дастин – известный актер, за красивым лицом которого скрываются надменность и холодность, и Кристиан – незаконнорожденный сын богатого человека, привыкший получать все, что хочет. Но никто не знает, что голос Дианы – это Санни, талантливая студентка музыкальной школы искусств. И пока на сцене одна, за сценой поет другая.Что заставило Санни продать свой голос? Сколько стоит чужой талант? Кто будет достоин любви, а кто останется ни с чем? И что победит: истинный талант или деньги?

Анна Джейн , Артём Сергеевич Гилязитдинов , Екатерина Бурмистрова , Игорь Станиславович Сауть , Катя Нева , Луис Кеннеди

Фантастика / Проза / Классическая проза / Контркультура / Малые литературные формы прозы: рассказы, эссе, новеллы, феерия / Романы