Дяволската колония

Той посочи нагоре.

Тя проследи ръката му и видя как хеликоптерът изчезва зад хребета на запад.

- Телесната топлина - обясни професорът. - Затова ни следваха толкова добре през гората и не можехме да им се измъкнем. Да се надяваме, че ще продължат да гонят големия потен задник на Марая.

Кай разбра.

- А студената вода... ни помогна да се скрием.

- Малко импровизация. Що за индианци сме, ако не можем да надхитрим враг в гората?

Въпреки ужасното им положение тя се усмихна.

- Да вървим - каза той след малко и й помогна да излезе от ледения поток.

Кучето също излезе и се изтръска, сякаш не се беще случило нищо особено.

Кай се опита да направи същото - изтръска косата си, а после и якето си, мъчеше се да пропъди студа от тялото си. Едната златна пластина се изплъзна и падна на земята. Погледът на професор Канош се закова в нея, но той не направи опит да я вдигне. Кай я взе и я прибра при другата.

Професор Канош посочи надолу по реката.

- Не бива да спираме, иначе ще замръзнем.

- Но къде можем да отидем? - попита Кай. Зъбите й продължаваха да тракат.

- Първо, колкото се може по-далеч оттук. Номерът ще заблуди преследвачите ни само докато Марая не излезе от гората. Щом видят, че седлото й е празно, ще се върнат, така че дотогава трябва да сме се махнали.

- А после?

- Обратно в цивилизацията. Трябва да потърсим помощ. Да намерим хора, които са на наша страна.

Кай прочете тревогата на лицето му. Спомни си и обаждането, което бе прекъснала, когато я беше намерил. Чичо Кроу беше някаква важна клечка във Вашингтон, работата му беше свързана по някакъв начин с националната сигурност. Не й беше близък роднина и го беше виждала само няколко пъти, за последно на погребението на баща й. Но цялото племе пекот на практика представляваше един голям род. Целият клан бе плетеница от кръвни линии и семейни връзки. Имаше хиляда лели и чичовци. Но всички знаеха, че ако загазиш сериозно, едно обаждане до чичо Кроу най-вероятно ще оправи нещата.

- Познавам един човек, който може да ни помогне - каза тя.

Без да спира, бръкна в джоба на джинсите и извади мобилния си телефон. Беше мокър обаче и отказа да се включи. Кай се намръщи и пак го прибра в джоба. И без това тук едва ли имаше сигнал. Предния път просто бе имала късмет да е по-нависоко в планината.

Професор Канош я видя какво прави и каза:

- Да, първата ни работа е да намерим телефон, преди онези да са надушили отново следата ни. Дори това да означава да се предадем на щатската полиция или на Националната гвардия.

- Но нали тъкмо те се опитват да ни убият?!

- Не. Видях униформата на един. Определено са военни, но не са от Националната гвардия.

- Тогава кои са?

- Може пак да са от правителството, но може и да са наемници, опитващи се да приберат някаква награда. Така или иначе, едно знам със сигурност.

- Какво?

Следващите му думи я смразиха повече и от ледената вода на потока.

- Които и да са, искат да те убият.

30 май, 21:18

Солт Лейк Сити, Юта

-       Поне остави ли номер? - попита Пейнтър, докато се настаняваше на дясната седалка на шевролета с правителствени номера. Колата ги чакаше на пистата до частния „Гълфстрийм“, с който бяха долетели от Вашингтон.

Ковалски вече седеше зад волана - беше бутнал седалката максимално назад, за да може да се намести. Третият член на екипа, Роналд Чин, пътуваше с хеликоптер на Националната гвардия към мястото на взрива в Скалистите планини. Преди обаче да насочи изцяло вниманието си към странната експлозия Пейнтър трябваше да се погрижи за друг въпрос.

Гласът на Кат се чуваше слабо по кодираната линия.

Само това успях да разбера от племенницата ви. Но ми се стори уплашена. И сякаш я гони параноя. Обади се от телефон с предплатени минути. Остави номера и помоли да и се обадите незабавно щом кацнете.

- Дай ми номера.

Тя му го даде, но имаше и други новини.

- Командир Пиърс също се обади. - Ако се съдеше по мрачния й тон, новината не беше добра. - Със Сейчан е.

Пръстите на Пейнтър стиснаха телефона.

- Нима се е върнала в Щатите?

- Така изглежда.

Пейнтър за момент затвори очи. Изобщо нямаше представа, че Сейчан се е върнала в Америка. Но пък предвид обучението и връзките й това не биваше да го изненадва. Все пак внезапната й поява предполагаше, че става нещо важно.

- Какво има?

- Твърди, че е по следите на Ешелона.

- Какви следи? - Поизправи се на мястото си, а Ковалски остави колата на празен ход. Ешелона беше кодовото име на лидерите на тайната терористична организация, наречена Гилдията. Пейнтър вече започваше да съжалява, че е напуснал Вашингтон.

- Не се впусна в подробности. Каза само, че тя се нуждаела от помощта му, за да получи достъп до Националния архив. Имат среща с някакъв куратор на музея.

Пейнтър сбърчи чело. Защо Сейчан ще рови в Националния архив? Музеят беше хранилище на историческите ръкописи и документи на Америка. Какво в него можеше да има общо с Гилдията? Погледна си часовника. Девет и половина, което означаваше, че във Вашингтон е след полунощ. Доста късно за среща с музеен служител.