Дяволската колония

На петдесет метра пред тях със силата на междуконинентална ракета се сгромоляса канара. Водата в потока експлодира и върху тях се посипа чакъл.

Задънена улица.

- Натам! - извика Чин и посочи към десния бряг.

Зад няколко дървета започваше стръмна алпийска поляна, бързо поглъщана от огъня и пушека.

Райън рязко завъртя кормилото и джипът прескочи брега, за миг литна във въздуха и се приземи на поляната. Дълбоките грайфери захапаха покритата тук-там със сняг земя.

- Няма да успеем - каза Чин, гледаше надясно към мястото, където светът свършваше.

„Да бе! Ти ли ще ми кажеш?“

Райън караше като луд през поляната, а облакът се спускаше надолу към тях. Приближаващата горещина ги изгаряше като дъх на дракон. Снегът около тях започна да се топи.

В края на поляната започваше стръмен склон от гол гранит. Райън се насочи към него, стигна го и полетя нагоре. Изкачваше се все по-нагоре и по-нагоре, залепнал за облегалката - имаше чувството, че джипът се движи по почти вертикална стена. Гледаше в огледалото как облакът минава под тях и заличава света, оставяйки вместо него бушуващо черно море.

Изпепеляващата жега се издигаше нагоре, изгаряше кожата и белите му дробове, но той въпреки това извика тържествуващо:

-      Успяхме!

И в същия миг гумите - и четирите - внезапно изгубиха сцепление по мокрия камък, джипът поднесе настрани и се плъзна назад. Райън се опита да го овладее, но гравитацията ги дърпаше обратно към огненото море.

- Хайде, майоре!

Нечия ръка го сграбчи за яката и рязко го издърпа от седалката. Чин се покатери през предното стъкло, като го теглеше след себе си. Райън разбра и скочи на капака до него. Заедно се хвърлиха напред, а джипът се плъзна назад под тях.

Райън падна върху гранита и бързо запълзя на четири крака нагоре, за да не последва колата. Чин го хвана за китката и го издърпа до малък корниз, на който едва можеха да застанат на пръсти. Задъхани и кашлящи, двамата кацнаха на него като опърлени пилета.

Райън проследи погледа на Чин към долината. Огненият облак продължаваше да се спуска по тъмния планински склон. По-наблизо пропастта продължаваше да бълва огън и лава.

- Хората ми... - промълви той. Питаше се каква ли е съдбата им.

Чин стисна лакътя му в знак на съчувствие.

- Моли се да са те чули.

31 май, 06:05

Възвишение Сан Рафаел, Юта

Ханк Канош посрещна изгрева на колене, но не като израз на преклонение, а от умора. Беше изкачил стръмния склон над селището малко преди да се зазори. Виещата се пътека го бе водила през лабиринт от тесни каньони до сухото, разядено от ерозия плато. Кауч клечеше до него с провесен до земята език. Слънцето тъкмо изгряваше и въздухът беше все още прохладен, но маршрутът бе тежък, а и двамата не бяха младежи.

Въпреки това знаеше, че не годините са виновни за тежестта в краката. А сърцето му. Дори сега всеки негов удар вървеше с чувство за вина, че е оцелял, че не бе успял да направи нищо, когато бе най-нужен. През изминалия ден, докато бягаха, беше по-лесно да загърби смъртта на приятелите си.

Но вече не беше така.

Загледа се в пресечения терен под себе си. Двамата с Маги бяха изкачили същия маршрут преди почти десетилетие, докато пробваха как ще потръгне между тях.

Още си спомняше целувката, която си размениха точно тук. Косата й миришеше на градински чай. Устните й бяха солени и в същото време сладки.

Наслади се на спомена, коленичил на каменната плоча, надвиснала застрашително над дълбоката клисура, кръстена Малкия Голям каньон. Долината се намираше в сърцето на възвишението Сан Рафаел, стокилометрова издутина от седиментна скала, издигната от геологични сили преди повече от петдесет милиона години. Оттогава дъждът и вятърът бяха дълбали и ваяли, за да я превърнат в лабиринт от стръмни склонове, начупени каньони и неравни била. Далеч долу река Сан Рафаел продължаваше процеса на ерозия и се виеше мързеливо по пътя си към Колорадо.

Районът с червеникави скали беше почти пуст, дом за диви магарета, коне и за едно от най-големите стада пустинни диви овце. Единствените двукраки посетители бяха по-авантюристично настроените планинари, тъй като затънтеният край изискваше да имаш автомобил с висока проходимост, който да се справи с малкото пътища. В миналото почти недостъпните каньони и дерета били скривалища и пътища за бягство на много престъпници, в това число Бъч Касиди и бандата му.

И ето че сега това като че ли се повтаряше.

Бяха пристигнали в малките часове по осеяния с камъни път от Копър Глоув, Целта им бе жилището на пенсионираните му колеги Алвин и Айрис Хуметева. Натресоха им се без предупреждение, но както Ханк очакваше, двамата ги приеха радушно.

Малкият чифлик от пет пуебло от кирпич и камък беше наполовина комуна, наполовина училище за децата от племето хопи, които вече трето поколение учеха старите традиции от клана Хуметева, начело на който стоеше добронамерената диктаторка Айрис, същински матриарх.

В момента нямаше ученици.

„Или почти няма“.

- Можеш да излезеш - каза Ханк.