Не че не им се доверяваше — просто в момента те си имаха достатъчно свои грижи. Монк се вълнуваше около дъщеричката си Хариет. Днес беше подал заявление за напускане. Пейнтър се беше съгласил да го приеме, но го убеди да излезе в отпуска по бащинство и да използва времето, за да си помисли. Надяваше се, че животът с плачещи бебета, сменяне на пелени и дълго бездействие ще го накара да промени решението си, но се съмняваше. По душа Монк беше домошар. А преди седмица всички бяха видели последствията от това да се опитваш да водиш двоен живот.
Не биваше да забравя и Грей. Той беше затънал в мрачната дупка на отчаянието, но как щеше да излезе от нея — по-силен или напълно разбит?
Само времето можеше да каже.
Затова предпочете да си мълчи за доброто на всички. Дори идването тук имаше своите рискове, но трябваше да ги поеме.
Изкачи стъпалата и влезе в Ротондата. Огромният купол ехтеше от гласовете. Намери галерията на втория етаж с гигантските картини по стените. Лесно откри онази, която търсеше. Намираше се на южната страна и бе най-прочутата от всички — „Обявяването на независимостта“ от Джон Търнбул.
Застана пред нея и усети полъха на историята. Загледа се в следите от четката, оставени от ръката на художника преди толкова години. Но в картината се бяха намесили и
Погледът му се плъзна по картината, без да пропуска нито един сантиметър.
Голямото платно изобразяваше представянето на Декларацията за независимост пред Конгреса. В картината си Джон Търнбул се беше опитал да създаде портрет на всеки от подписалите Декларацията, мемориал на повратното събитие. Но Търнбул не би могъл да включи всички. Все пак, колкото и странно да изглеждаше, бе нарисувал
Тогава какво правеха те тук?
Историците отдавна обсъждаха този въпрос.
По време на проучването си Пейнтър беше прочел, че Джон Търнбул давал някакви объркани отговори, но нито един от тях не бил задоволителен — и че наистина Томас Джеферсън, майсторът на шифрите и кодовете, е надзиравал създаването на шедьовъра.
Значи бе имало някаква друга причина.
Най-малкото Мериуедър Луис смяташе така.
Докато се взираше в платното, Пейнтър отново си припомни думите, разчетени върху бизонската кожа: „В обръщането на бика намерете петимата, които не са на място. Нека имената им бъдат подредени и разкрити с буквите G, С, R, J, Т и числата им да са 1, 2, 4, 4, 1“.
Шифърът не беше от трудните.
Разбира се, „обръщането на бика“ беше Търнбул, създател на множество прочути картини в новосъздадената държава11
.„Петимата, които не са на място“ бяха петимата, които не бяха сложили подписите си:
John Dickinson
Robert Livingston
George Clinton
Thomas Willing
Charles Thomson
Последният от списъка, Томсън,
Следващият откъс от текста — „нека имената им бъдат подредени и разкрити с буквите G, С, R, J, Т“ — просто означаваше да се вземат първите им имена и да се подредят според поредността на буквите.
George
Charles
Robert
John
Thomas
Оставаше само от всяко име да се избере съответната буква, отговаряща на числата 1, 2, 4, 4 и 1.
Врагът на Мериуедър Луис, предателската и потайна фамилия, противопоставяща се на отците основатели, беше
Отначало изглеждаше безсмислено — докато не се вгледа по-внимателно в името, особено в светлината на разговора си с Рафаел Сен Жермен. Французинът бе споменал, че
Дали не ставаше дума за
Гент.
Пейнтър можеше да не обърне особено внимание на това разбиване на шифъра, ако не беше едно натрапчиво съвпадение. Гент беше град в
Затова Пейнтър се бе заловил здраво за работа. Гент беше често срещана фамилия на хората от онзи град —
И точно там Пейнтър беше открил истината — или поне така му се струваше.
Не че тя му позволяваше да направи нещо.