Дяволската колония

— Днес доведохте ли Кюти или Шайнър?

Тя се усмихна.

— И двамата.

Двата дакела бяха нейните помощници в рехабилитацията. Болните от алцхаймер реагираха много добре на общуването с животни. Грей никога не беше помислял, че подобни неща ще подействат на баща му, но при посещението си миналата неделя видя Шайнър да спи в леглото на баща му, докато той гледаше футбол.

Въпреки това дори онази неделя беше трудна.

Както и всички дни.

Мери излезе и той отново се обърна към баща си.

Опитваше се да идва всяка сутрин, да е в стаята, когато баща му се събужда. Този момент винаги беше най-лошият. На два пъти установи, че баща му няма спомен за смъртта на майка му. Невролозите смятаха, че ще мине време, докато нещата се уталожат напълно.

Затова на Грей му се налагаше да разказва отново и отново за трагичната загуба. Баща му винаги се палеше лесно, а болестта влошаваше нещата. Три пъти на Грей му се наложи да се сблъска с гнева му, със сълзите и обвиненията. Понасяше ги. Може би част от него искаше подобно отношение.

Някакво движение отвън го накара да се обърне към вратата.

Мери надникна в стаята.

— Нещо против посетител?

Появи се Сейчан. Изглеждаше смутена, готова да побегне. Беше по джинси и тънка блуза, коженото яке бе преметнато през ръката й.

Грей й махна да влезе и помоли Мери да затвори.

Сейчан взе един стол и седна до него.

— Знаех, че ще те намеря тук. Исках да ти кажа какво открих, после пътувам за Ню Йорк. Реших, че може би ще поискаш да си в течение.

— Какво си открила?

— Хейсман и онази негова асистентка…

— Шарин.

— Чисти са. Нямат нищо общо с бомбите. Уолдорф като че ли е организирал всичко сам, с помощта на личните си връзки. Не ми се вярва дори да е имал одобрението на началниците си от Гилдията. Мисля, че е действал сам, че се е опитал да убие теб и Монк от чиста злоба и жажда за отмъщение. А тъй като бомбите са били заложени часове преди да се самоубие, най-вероятно е трябвало да бъдат резервен вариант в случай, че не успее да ви елиминира в Тенеси.

Грей си спомни последните думи на кучия син. „Това не е краят“.

Гласовете им събудиха бащата на Грей и той вдигна ръка и се протегна. Отвори очи, примигна няколко пъти и се окашля. Трябваха му още няколко секунди да се ориентира. Огледа стаята, после измери с поглед Сейчан. Всъщност малко се зазяпа в нея.

— Сейчан, нали? — попита дрезгаво.

— Точно така. — Тя стана и понечи да си тръгне.

Грей винаги се изненадваше какво помни и какво не помни баща му.

Замаяните очи се обърнаха към Грей.

— Къде е майка ти?

Грей пое дълбоко дъх. На лицето на баща му беше изписано объркване и безпокойство. Малкото мехурче надежда в гърдите му се спука.

— Татко… майка…

Вместо да си излезе, Сейчан се наведе и стисна ръката на стареца.

— Ще намине по-късно. Искаше малко да си почине, да си оправи косата.

Баща му кимна и се отпусна в леглото. Безпокойството му изчезна.

— Добре. Тази жена винаги все прекалява с работата.

Сейчан го потупа по ръката, обърна се към Грей и кимна към вратата. После се изправи, сбогува се и помъкна Грей след себе си.

— Къде е закуската? — попита баща му след тях.

— Идва — каза Грей от прага, излезе и затвори вратата.

Сейчан го дръпна в един тих страничен коридор.

— Какво правиш? — малко ядосано попита Грей.

— Спасявам те, спасявам и него — каза тя и го бутна към стената. — Ти само наказваш себе си и го измъчваш. Той не го заслужава — и ти също, Грей. Четох за подобни ситуации. Той сам ще приеме нещата. Престани да го принуждаваш да си спомни.

Грей отвори уста да възрази.

— Толкова ли не разбираш, Грей? Той знае. Само че го е потиснал, за да не го боли точно сега. И се мъчи да го преодолее.

Грей си представи безпокойството на лицето на баща си. Имаше го всяка сутрин. Дори облекчението му преди малко не го беше заличило напълно. Дълбоко в очите му си оставаше мъничко страх.

Разтърка неуверено лице и почеса наболата си брада.

Сейчан смъкна ръката му.

— Някои самозаблуди са добро нещо, необходимо нещо.

Грей преглътна с мъка и се опита да приеме думите й. Беше достатъчно син на баща си, за да иска да спори, да отхвърли нещо, което не можеше да пипне с мазолеста ръка.

Точно тогава телефонът му иззвъня.

Той го извади от джоба си с треперещи пръсти. Всичко в него трепереше, обтегнато като струна. Погледна екрана и видя, че е получил съобщение. Номерът беше блокиран. Текстът обаче ясно показваше кой го е пратил.

НЕ ИСКАХМЕ ДА СТАВА ТАКА

Тези пет думи му подействаха като бомба в стомаха. Треперенето се засили. Той се свлече покрай стената, а светът сякаш се стесни. Всички таящи се в него конфликти избухнаха за миг и угаснаха като умираща звезда, превръщайки се в невъобразимо плътен горещ въглен. Навсякъде другаде се чувстваше кух и студен.

Сейчан клекна до него, хвана лицето му с длани и го загледа право в очите. Тя също беше прочела съобщението.

Думите й изказаха онова, което беше вътре в него.

— Ще ти помогна. Ще направя всичко да ги унищожим.