Дяволската колония

Затова се сбогува с Монк на летището. Приятелят му бе в добро разположение на духа. И не случайно — частният самолет разполагаше с изумителна селекция малцово уиски. Кат щеше да замести Грей в болницата.

И вероятно така беше по-добре. Щеше да попречи на Монк да закача прекалено сестрите.

Автомобилът намали пред сградата на Националния архив и Сейчан се протегна и промърмори сънено:

— Стигнахме.

Докато плащаше, Грей забеляза, че шофьорът я зяпа в огледалото. Не можеше да го вини. Беше свалила синия си работен комбинезон и отново беше с коженото си яке, черните джинси и сивата тениска.

Слязоха и закуцукаха нагоре по стълбите. Многобройните натъртвания, драскотини и рани напомняха за себе си. Сейчан се облегна на рамото му, този път без да му се налага да настоява. Ръката му я подхвана през кръста, без да има особена нужда от това.

Хейсман ги чакаше на вратата.

— Идвайте. Подготвил съм всичко в конферентната зала. Случайно да носите и самата кожа? Страшно ми се иска да я видя с очите си, а не само на снимка по имейла.

— Сигурен съм, че може да се уреди — увери го Грей.

Влязоха в познатата зала. Промените бяха забележителни. На масата имаше само две-три книги. Явно дешифрирането на стари съобщения изискваше само два свободни часа и съвсем малко справочна литература.

— Как успяхте да се справите толкова бързо? — попита Грей, след като се настаниха.

— С кое? С последните думи на Мериуедър ли? Не беше трудно. Шифърът, който са използвали с Джеферсън, е добре известен. Сигурен съм, че от време на време са прибягвали и до по-сложни, но за по-голямата част от кореспонденцията са използвали простия вариант. А и като се има предвид, че Мериуедър е писал, докато е умирал, напълно логично е да използва най-познатия му шифър.

Грей си представи как Луис, прострелян два пъти — в корема и в главата — се мъчи да остави последното си съобщение.

Хейсман оттласна стола си на колелца покрай масата и взе една от книгите.

— Мога да ви покажа. Става въпрос за код, основан на шифъра на Виженер. Бил е разпространен в Европа по онова време и се е смятал за непробиваем. Ключът към него е тайна дума, известна само на общуващите. Джеферсън и Луис винаги са използвали думата „артишок“.

— Артишок ли?

— Да. За самото кодиране и декодиране се използва таблица с двайсет и осем колони и редове с букви и цифри…

Телефонът на Грей пропя мелодично. „Ето го и спасителния звънец“.

— Извинете ме за момент.

Стана и тръгна към вратата, но спря и кимна към Сейчан.

— Доктор Хейсман, защо не обясните за шифъра на колегата ми? Веднага се връщам.

— С най-голямо удоволствие.

Сейчан го изгледа кръвнишки и завъртя очи.

В коридора усмивката му изчезна, когато видя колко гласови съобщения е получил. През целия ден бе използвал предплатения телефон и се беше сетил да сложи батерията на личния си апарат едва когато кацнаха във Вашингтон. Явно бяха нужни повече от четирийсет и пет минути за прехвърляне на обажданията, след като беше включил телефона.

Впери поглед в екрана.

„Може би това е една от причините за закъснението“.

За последните дванайсет часа беше получил двайсет и две съобщения, всички от един и същи номер. Наруга се, че не се е обадил по-рано. Спомни си, че бе получил първата гласова поща от майка си по време на бягството им от Форт Нокс. Тогава нямаше време да й отговаря и обаждането съвсем изхвърча от ума му в цялата последвала суматоха.

Започна от първото, като вече усещаше познатото напрежение в основата на гръбнака си. Приближи телефона до ухото си.

— Грей, майка ти е. — Винаги започваше така. „Сякаш не ти познавам гласа, мамо“. — Десет и половина е и искам да ти кажа, че баща ти не е добре. Не е нужно да идваш, но реших, че трябва да знаеш.

„А така…“

Вместо да изслушва всички съобщения, натисна копчето за повторно набиране. По-добре беше да научи всичко от първа ръка. Телефонът звъня дълго, след което се включи секретарят.

Напрежението му се засили. Искаше да знае какво става и прослуша останалите съобщения.

— Грей, пак е майка ти. Положението се влошава, така че смятам да се обадя на онзи номер, дето ми остави.

„Точно така, мамо…“

Следващите пет съобщения бяха все по-тревожни. Домашният лекар, чийто номер беше оставил, беше решил, че пристъпът на баща му е достатъчно тежък, за да се наложи ново посещение в болницата.

— Грей, искат да задържат баща ти за няколко дни. Да направят още един ядрено-магнитен резонанс… нали така, Луис? — На заден план се чу: „Точно така, Хариет“. — Както и да е, всичко е наред. Не исках да те тревожа.

Но след това имаше още пет обаждания. Продължи да ги прослушва. Майка му все повече се объркваше покрай изследванията, осигуровките и всевъзможните формуляри.

— Защо не ми се обаждаш? Извън града ли си… разбира се, че си извън града. Нали ми каза. Май ще е по-добре да полея цветята ти. Все забравяш.

Последното съобщение беше само отпреди час. Тогава беше още във въздуха.