Дяволската колония

Светлината не успя да разкъса мрака. Цялата кухина бе изпълнена с черна мъгла — прах, пушек и нещо, което изобщо не би трябвало да съществува на този свят. Наногнездото. Когато част от прахта се уталожи, Пейнтър забеляза в дъното по-дълбока сянка — огромния древен храм. Но вместо да започне да се вижда по-ясно с разсейването на мъглата, тъмната сянка избледняваше и изчезваше, сякаш беше илюзия.

Глух стон го накара да се обърне към тунела.

Клепачите на Ашанда трепнаха, главата й се люшна настрани. Жената идваше в съзнание.

— Искаше да ни защити — каза Каи.

Пейнтър подозираше, че защитата е била предназначена най-вече за Рафаел — но може и да не беше така. В крайна сметка всички бяха облагодетелствани.

— Наистина ни защити — съгласи се Пейнтър.

Гледаше как дрехата й от страната, изложена пряко на взрива, започва да губи цвят и да се разпада на прах. Тъмната кожа под нея стана на петънца, сякаш поръсена с фин тебешир — а после точиците станаха по-големи и започнаха да кървят.

Беше замърсена, може би от наноботовете на Чин или от някакъв друг разяждащ процес. И беше използвала тялото си като щит, за да не позволи частиците да стигнат до тях.

Но този тунел нямаше да бъде безопасен още дълго.

Тясната цепнатина в края му започна да се разпада, скалата се превръщаше в пясък и се ронеше.

— Става много по-бързо, отколкото в Юта — каза Чин. — Наногнездо с такива размери ще се разраства в геометрична прогресия.

Пейнтър посочи нагоре по тунела.

— Вземи Ковалски. Знаеш какво трябва да се направи.

— Да, сър. — Въпреки това Чин продължаваше да гледа с копнеж и ужас едновременно как процесът се разпълзява, поглъщайки материята. Накрая се обърна и забърза нагоре, като подбра и останалите.

Джордан отказа да тръгне. Промуши се под ръката на геолога и се върна надолу.

— Добре ли си? — попита Каи.

Тя вдигна ръката с веригата.

Пейнтър се обърна към Рафаел.

— Дайте ни кода за белезниците.

Французинът обаче не откъсваше очи от Ашанда. Тя бе успяла да дойде донякъде в съзнание и го гледаше, опряла глава на стената. Дишаше плитко и бързо от болка. Кръв течеше по замърсената й част; там вече нямаше кожа, виждаха се оголени мускули.

— Какво направи, Ашанда? — промълви французинът.

— Рафаел, трябва ни кодът за белезниците.

Кучият син сякаш не чуваше молбите му, но Ашанда вдигна едва-едва здравата си ръка и я остави да падне. Желанието й бе ясно.

Пейнтър замълча — не можеше да е по-убедителен от нея.

И зачака, като гледаше как светът около него бавно се разпада.

06:07

Рафаел се взираше в очите на Ашанда. Беше пожертвала всичко за него. През целия си живот той се бе борил да се докаже на другите, на фамилията си, дори на самия себе си, да се издигне над позора, който не беше по негова вина. Но за тези черни очи това никога не е било необходимо. Тя го виждаше такъв, какъвто е, наблюдаваше го мълчаливо, винаги до него, винаги силна.

И в този момент той най-сетне я видя истински. Това го разби повече от всяко падане.

— Какво направих с теб? — прошепна й на френски. Посегна към бузата й.

— Внимавайте — някъде много отдалеч се обади Пейнтър.

Рафаел не се измъчваше от подобни тревоги. Знаеше, че нараняванията му са тежки, че студът плъзва по тялото му и че скоро ще изпадне в шок. С всяко вдишване усещаше вкуса на кръвта от разкъсаните си бели дробове. И двата му крака бяха счупени на много места, а вероятно и тазът.

С него бе свършено, но щеше да живее достатъчно дълго.

За нея.

Пръстите му докоснаха скулата й, спуснаха се по челюстта, докоснаха шията.

Очите й се притвориха.

Устните й се извиха в едва доловима усмивка.

„О, любов моя…“

Прегърна я нежно, усети горещата кръв по гърба й, трепета от агонията. Тя се опита да го отблъсне. Закрилница докрай.

„Не, нека аз бъда по-силният… поне този път“.

Сякаш чула молбата му, или може би от слабост, тя се отпусна с въздишка. Положи глава на рамото му и го погледна с радост, каквато не беше виждал никога. Прокле се, че й е отказвал такова просто щастие — на нея и на самия себе си.

Някакъв глас продължаваше да му досажда.

За да се отърве от него, той изрече пет числа, кода за белезниците.

Последва суетня. Чу два млади гласа — енергични, изпълнени с надежда и с такава неподправена любов… После те взеха щастието си и избягаха.

Останал най-сетне сам, той се наведе и нежно целуна устните й. Те потръпнаха под неговите. Продължи да я прегръща цяла вечност, усещаше дъха й по бузата си… по-бавен и по-бавен… докато не замря.

Почувства, че същото нещо разяжда и него през дланта, с която я милваше, през рамото, което я поддържаше, дори през устните, които я целуваха. Но това бе чудесна болка. Идваше от нея и той я приемаше с цялото си сърце.

И затова продължаваше да я прегръща.

Някакъв глас се натрапи. Обърна се и видя, че Пейнтър още е тук. Мислеше си, че си е отишъл. Онова, което му се бе сторило цяла вечност, явно бе продължило съвсем кратко.

— Какво искате, мосю Кроу? — дрезгаво прошепна той; усещаше как частите му се разпадат. Как целият той се разпада.

— Кой сте вие? — попита Пейнтър, приклекнал на няколко стъпки от него като някакъв лешояд.