Дяволската колония

Бяха индианци.

Битката явно беше спечелена, но Райън не искаше да рискува и махна на хората си.

— Домъкнете багажа ни тук.

Искаше да разполага с муниции, ако положението отново стане напечено.

Задъханият Джордан седна на земята.

— Преди да полетим насам, Пейнтър каза с Ханк да свикаме доверени хора от нашите и от други племена — обясни той. — Уреди транспорт и хеликоптери. След като разбра къде в Йелоустоун отиваме, нареди силите ни да бъдат разположени тук преди да дойдете. Подозираше, че онзи французин ще направи някакъв номер.

„Абсолютно вярно…“

— Хората ни останаха скрити в долината. На няколко пъти насмалко да ги забележат, но ние знаем как да се движим незабелязани в гората, когато се наложи. След началото на престрелката отидох да им съобщя за разположението и големината на силите и да координирам атаката.

Райън го погледна с други очи. „Кое е това хлапе?“ Но въпреки това си оставаше бесен.

— Защо Кроу не ми каза нищо? Защо не се обърна към Националната гвардия?

Джордан поклати глава.

— Май се тревожеше, че има внедрени хора. Не зная. На изток има някакви проблеми с предатели в правителството. Пейнтър искаше да действа по стария начин, да разчита на кръвта.

Пейнтър въздъхна. „И може би по-добре, че стана така“.

Райън се огледа.

— Къде е Кауч?

Райън се сети, че не е виждал кучето, откакто го бяха простреляли. Почувства се виновен за безотговорното си отношение. Кучето му беше спасило живота.

Джордан вече бе открил неподвижното тяло в бурените.

— Ох, Кауч…

Преди Райън да успее да каже нещо, Бойдсън пристигна тичешком, хвърли раницата и му подаде радиостанцията.

— За вас е. От Вашингтон са се опитвали да се свържат с вас.

„От Вашингтон?!“

Вдигна радиостанцията.

— Майор Райън.

— Сър, обажда се капитан Кат Брайънт. — Напрегнатият й глас го накара да се изправи на нокти. Нещо не беше наред. — Имате ли връзка с Пейнтър Кроу?

Райън погледна към дупката. Плътната скала не позволяваше използването на радиостанция. Някой трябваше да слезе долу.

— Мога да стигна до него, но ще отнеме няколко минути.

— Не разполагаме с няколко минути. Трябва да му съобщите незабавно. Кажете му, че физиците промениха сроковете според по-точните данни. Експлозията ще бъде в шест и четири, а не в шест и петнайсет. Разбрахте ли ме?

Райън си погледна часовника.

— Та това е след четири минути! — Свали радиостанцията и се обърна към Джордан. Трябваше му човек, на когото Пейнтър да се довери без колебание. — Момче, колко бързо можеш да тичаш?

06:00

Пейнтър насочи лъча на фенера към съкровищницата зад Светая светих.

Върху стотици каменни постаменти бяха поставени златни черепи с всякакви размери и форми — саблезъби котки, мастодонти, пещерни мечки, дори огромен череп на алозавър или някакъв друг праисторически гущер. Сред тях имаше и десетки канопи, някои с древноегипетски мотиви, вероятно донесени от древната родина. Имаше обаче и други, оформени като местни животни — вълци, но също и птици с всевъзможни клюнове, пуми и рисове, мечки гризли, дори навита гърмяща змия.

— Няма шанс да изнесем всичко това навреме — каза Чин. — Разполагаме само с петнайсет минути.

— Време е за план Б, шефе — каза Ковалски. — Имаме план Б, нали?

Пейнтър тръгна обратно към храма.

— Можем да се опитаме да изнесем колкото можем. И да намалим вероятността веществото да активира калдерата на Йелоустоун.

Ковалски го последва, като сипеше други идеи.

— А защо да не използваме горелки? Нали горещината унищожава това нещо?

— Ще отнеме много време — каза Чин. — А и не мисля, че пламъкът ще е достатъчно горещ.

— Тогава да пуснем бомба против бункери?

— Твърде дълбоко сме — отхвърли предложението Пейнтър.

— Ами ядрен взрив?

— Това е последната мярка — каза Пейнтър. — И като едното нищо можем да предизвикаме точно онова, което се опитваме да избегнем.

Ковалски вдигна ръце.

— Все трябва да има нещо, което да можем да направим.

Влязоха в Светая светих и в същия миг един задъхан младеж се втурна през златната завеса и рязко спря, втрещен от толкова злато.

— Джордан! — възкликна Каи.

Той вдигна ръка и се помъчи да си поеме дъх.

— Обаждане от Вашингтон… срокът е скъсен… веществото ще избухне в шест и четири.

Пейнтър нямаше нужда да проверява часа. Вътрешният му часовник отброяваше сам времето. „Две минути“. Погледите на всички бяха обърнати към него с надеждата за някакво решение, за внезапно хрумване.

Вариантите бяха изчерпани. С изключение на един.

Пейнтър посочи към изхода.

— Бягайте!

41.

1 юни, 06:02

Национален парк Йелоустоун

„Две минути…“

Каи тичаше с останалите през грамадния храм. Джордан беше плътно до нея. Искаше й се просто да рухне на колене и да се откаже. Но той я поглеждаше, мълчаливо я подканваше да не спира — и тя не спираше. А и не можеше да спре.

Ашанда се носеше до нея като локомотив. Каи беше сигурна, че ако падне, тя изобщо няма да намали скорост, а ще я повлече след себе си. До Ашанда двамата войници буквално носеха Рафаел.

Стигнаха изхода на храма.