Дяволската колония

— Първата зала би трябвало да е Хекал, или Святото място.

Влязоха в първото помещение. Беше пусто, покрай стените му се издигаха борови дънери, богато украсени с животински тотеми — мечка, лос, вълк, овца, орел.

— В Соломоновия храм залата е била украсена с изображения на херувими, цветя и палми. Тукашните строители обаче явно са включили новия си дом в проекта си.

— Но тя е празна — каза Пейнтър и си погледна часовника.

— Виждам. — Канош посочи едно стълбище, водещо нагоре към вход, закрит със завеса от златни верижки. — Ако търсим най-свещените предмети на храма, те трябва да са там. Помещението се нарича Кодеш Хакодашим, Светая светих на Соломоновия храм. Именно там се е намирал Ковчегът на завета.

Пейнтър поведе, притискан от недостига на време, и всички забързаха след него. За да не изостане, Рафе махна на единия от телохранителите си да го подкрепя.

Отпред заахкаха и той закуцука по-бързо, като почукваше енергично по камъка с бастуна, разгневен на недъга си. Ашанда, следвана от младата си сянка, задържа златната завеса дръпната. Рафе пусна ръката на телохранителя и влезе сам.

Помещението го изпълни с трепетно благоговение. Златото покриваше всяка повърхност, от пода до тавана. Масивни плочи, издигащи се на три етажа, изграждаха стените — приличаха на гигантски версии на малките златни плочки. И също като тях бяха целите покрити с безброй изписани редове.

Ханк беше паднал на колене между високите четири и половина метра статуи на белоглави орли, изправени един срещу друг с разперени криле. Едното крило докосваше стената, а второто — върха на крилото на другия орел в средата на помещението.

— В Соломоновия храм вместо орли е имало гигантски херувими, крилати ангели.

— Приличат на орела от Държавния печат — каза Пейнтър. — Възможно ли е някой да е показал на Джеферсън рисунка на това място?

Ханк мълчаливо поклати глава. Не беше в състояние да говори повече.

Рафе изпитваше същите емоции — как би могло да бъде другояче? — но трябваше да изпълни дълга си.

— Заснемете всичко това — нареди той на един от хората си и посочи стените с бастуна. — Това не бива да бъде изгубено.

— Но къде е нанотехнологичното вещество? — попита Пейнтър.

— Тази загадка оставям на вас, мосю Кроу.

Веществото така или иначе щеше да се взриви, така че Рафе не виждаше смисъл да продължава да го търси. Истинското съкровище бе тук — събраната мъдрост на древните. Прокара длан по стената, погледът му се плъзна от пода до тавана: опитваше се да запази всичко в уникалната си памет, да запише образа в органичния си твърд диск. Обикаляше бавно помещението, изгубен в реките древни текстове. В тях се пазеше тяхната история, древните им науки, изгубеното им изкуство — всичко записано върху злато. Трябваше да го има.

То можеше да осигури на фамилията влизане в Истинската кръвна линия.

Отстрани се чу вик, но Рафе не се обърна. Беше геологът на Сигма.

— Директоре, отзад има врата. И труп.

05:55

Оглушен от непрекъснатата стрелба, майор Ашли Райън не чу малката група, заобикаляща позицията му. Приковани към земята, той и хората му правеха всичко възможно да защитят укреплението си — караха противника да залегне и да отстъпи, отбиваха опитите за внезапни атаки.

Командосите на Берн контролираха долината и входа на тунела. Райън не можеше да стигне дори до раниците с муниции.

Внезапният лай насочи вниманието му назад и наляво. Предупреждението спаси живота му — живота на всички.

Райън погледна назад и забеляза тримата командоси, които се измъкнаха приведени от тъмната линия на дърветата и се втурнаха към фланга им.

Кучето скочи върху един камък и залая предизвикателно.

Райън се претърколи и измъкна карабината си от цепнатината. Използва момента на изненада, осигурен от кучето, за да повали първия нападател с два куршума в лицето. Противникът падна. Другите двама стреляха. Кучето изквича и предният му крак се пръсна. Кауч падна от камъка на тревата и заквича.

„Шибан…“

Надигна се от прикритието си, превключи на автоматична и натисна спусъка. Двамата войници последваха примера му и двамата командоси се строполиха на земята. Защитата им не беше пробита, но се бяха разминали на косъм.

И имаха проблем.

— Свършиха ми патроните — каза Бойдсън и махна празния пълнител.

Маршал провери оръжието си и поклати глава.

— Имам само още пет.

Райън знаеше, че и той не е в по-добро положение.

Берн изкрещя нещо на немски. Гласът му звучеше кръвожадно. Със сигурност знаеше, че противникът му е заклещен и останал без муниции и възможности за избор. Райън се върна на мястото си и надникна.

Противниците — все още петнайсет на брой — се готвеха за последната атака. Берн лично щеше да я води и стоеше прав на петдесет метра от тях, защитен от бронята си и сигурен в огневото си превъзходство.

Посочи към позицията на Райън.

Майорът се прицели.

21:56

Токио, Япония