Дяволската колония

— Доколкото мога да преценя, и двамата са чисти. И ако трябва да съм честна, покрай цялата лудница и суматоха може част от информацията да е достигнала до неподходящи уши. Знаеш, че ушите на Гилдията са навсякъде. — Кат въздъхна. — Имаш ли някакъв напредък с бизонската кожа?

— Не. По нея няма нищо, което да помогне на Пейнтър. Ще трябва да се оправя сам.

39.

1 юни, 05:20

Национален парк Йелоустоун

Каи вървеше през неземната гора от конуси, следвана плътно от прикрепената към нея сянка. Ашанда се движеше съвсем безшумно зад нея, дори веригата на белезниците не дрънчеше. Въпреки бомбата на китката на Каи присъствието на чернокожата жена й вдъхваше някаква увереност, колкото и странно да изглеждаше това.

Знаеше, че жената се подчинява на заповедите на Рафаел, но в нея нямаше враждебност. В много отношения африканката беше пленница като самата нея. Нима и двете не бяха с белезници? Освен това Каи трябваше да признае, че в тихото поведение на Ашанда има простота и красота, а в тихото тананикане, което чуваше от време на време, винаги се долавяше някаква тъга.

И все пак не можеше да забрави за бомбата на китката си. Сякаш с всяка следваща крачка тя ставаше по-тежка и непрекъснато й напомняше за себе си.

На света вече му оставаше по-малко от час. Войниците се връщаха с празни ръце, след като бяха претърсили своите части по скалите.

Казаното от Ханк Канош продължаваше да отеква в съзнанието й — загадка, която й помагаше да откъсне мисли от наближаващия край.

Накъдето гледат вълкът и орелът.

И докато вървеше из гората и си повтаряше тези думи, тя неочаквано го видя от подходящия ъгъл, докато слънцето се показваше на хоризонта. И спря толкова рязко, че Ашанда се блъсна в нея — нещо, което рядко се случваше.

— Професор Канош! Чичо Кроу!

Двамата се обърнаха към нея.

— Елате! — Тя понечи да им махне, забравила, че ръката й е закопчана.

— Какво има? — попита Ханк.

Каи посочи почти двуметровата колона пред себе си.

— Вижте горе, как стърчат двете заострени издатини… точно като уши!… а тази издутина под тях не ви ли прилича на муцуна?

— Права е — каза Ханк и пристъпи напред. — Вълкът и орелът са често срещани индиански тотеми. А тези естествени стълбове са като каменни тотемни стълбове.

Чичо Кроу докосна камъка и промълви изумено:

— Изсечени са.

Ханк прокара пръст по стълба.

— Но с времето отложенията са покрили повърхността и са размазали изображението.

— Трябва да намерим орела — заяви Рафаел.

През следващите десет минути двата екипа претърсваха каменната гора. Никой от стълбовете обаче не приличаше на птица.

— Губим си времето — каза Рафаел. — Може би трябва да търсим в посоката, в която гледа вълкът.

Междувременно Каи беше направила бърза обиколка на геотермалните конуси и се върна при стълба с вълка. Застана с гръб към него и се загледа към долината. Пред вълка се откриваше широка гледка над долината към една далечна скала.

Тя я посочи.

— Някой проверявал ли е…

— Вижте! — извика изумено Джордан.

Каи се обърна, всички останали също. Джордан стоеше пред съвсем обикновена колона, която по нищо не приличаше на орел. Той обаче се наведе, вдигна отцепено парче скала и го сложи на мястото, откъдето се беше отчупило. Поставено така, то наистина приличаше на криле.

Джордан посочи.

— А ето тази извита надолу издатина може да е клюн. — И за да покаже, опря брадичка в гърдите си.

— Да, това трябва да е вторият тотемен стълб! — възкликна Ханк.

Джордан се усмихна на Каи, сякаш й казваше: „И двамата намерихме по един“.

Каи му направи знак да застане пред орела, след това закрачи в посоката, в която гледаше вълкът. Джордан последва погледа на орела. Крачка по крачка двамата вървяха напред, като бавно се приближаваха един към друг.

Всички ги последваха.

След четирийсет метра Каи протегна ръка и хвана ръката на Джордан. Двамата стояха пред друг гейзерит. Високо около метър и двайсет и също толкова широко, образуванието изглеждаше съвсем обикновено, приличаше на някаква дебела гъба.

— Не разбирам — промълви Рафаел.

Геологът приближи и разгледа гъбата от всички страни.

— Прилича на всички останали. — Постави длан върху камъка и остана така няколко секунди. — Само че не вибрира. Дори при затихналите гейзерити може да се усети треперене.

— Какво означава това? — попита Каи.

— Че е фалшив — отсече Чин.

05:38

Слънцето озари деня, но не и настроението им.

— Защо просто не го гръмнем? — попита Ковалски.

— Може да се стигне и до това, но нека да дадем на Ханк и Чин поне минута да приключат огледа си.

Все пак Пейнтър трябваше да обмисли предложението на Ковалски. Разполагаха с около четирийсет минути, преди долината да експлодира.

— Случайно да ти се намира пластичен експлозив? — попита той.

Беше казал на Ковалски да осигури още за полета, ако им се наложи да си пробият път в някой тунел. Партньорът му обаче беше дошъл без чанта или раница.

— Намира ми се малко — призна Ковалски, отстъпи назад, разтвори дългия си шлифер и показа колана си, целия окичен с кубчета С-у.

— На това малко ли му викаш?