Дяволската колония

— Вижте — каза професорът и приклекна. — През вековете бавното отлагане на минерали донякъде го е променило, но приликата си остава невероятна.

— Прилика с какво?

— С едно от най-почитаните места за евреите. Планината, от чийто връх слязъл Мойсей с Десетте заповеди.

— Синай ли имате предвид? — Пейнтър се загледа в конуса, като се мъчеше да си го представи като миниатюрен модел на прочутата планина.

„Май да“ — помисли си, но все пак не беше съвсем сигурен. Беше като да гледаш облаци и да виждаш онова, което искаш да видиш. Конусът му приличаше толкова на Синай, колкото останалите сивкави кули приличаха на гъби.

Явно също несъгласен, Ковалски поклати глава и изсумтя:

— На мен пък всички ми приличат на пишки.

— Какво значение има дали прилича на Синай, или не? — попита Пейнтър.

— Ако тоутсиий унстоу пуутсийв наистина са потомци на изгубено племе на израилтяните, откриването на конус с формата на Синай би трябвало да е от огромно значение за тях. Наред с него и цялата долина би трябвало да е достатъчно важна и свещена, за да я направят свой таен дом.

— Дано да сте прав — каза Пейнтър.

Чин беше на друго мнение. Беше клекнал и оглеждаше дебелия пласт отложени минерали и скали, от който се издигаха повечето конуси.

— Е, от геологична гледна точка, това е най-лошото място, което биха могли да изберат.

— Това пък защо? — попита Пейнтър. — Освен факта, че се намираме върху супервулкан?

— Той е по-надълбоко. — Чин потупа земята. — Пипнете това. Между другото, казва се синтер.

Пейнтър сложи длан върху варовития камък.

— Какво има? — попита Рафаел, който беше дошъл при тях с Ашанда и Каи.

— Трепери — каза Пейнтър.

— Тази геотермална зона се намира върху запушен хидротермален отдушник, известен като хидротермален бойлер, нещо като чайник, който непрекъснато върти просмукващата се през порестата скала вода и я изхвърля обратно като пара — обясни Чин. — Треперенето се дължи на налягането от него. Все едно напипваме пулса на парен двигател.

Телефонът на Ханк иззвъня и той погледна номера и каза:

— Търси ме колегата от университета, който ни помага да разчетем надписа върху съда.

— Отговорете — каза Пейнтър. Надяваше се, че има добри новини.

Ханк се отдалечи, вдигна телефона и запуши с длан другото си ухо. Докато професорът разговаряше, Пейнтър гледаше как надеждата на лицето му се сменя с ужас, после с объркване. Накрая той прекъсна връзката и се върна при тях.

— Професоре? — подкани го Пейнтър.

— Колегата ми е разчел част от надписа. Открил е думи и фрази, говорещи за смърт и унищожение. Нищо повече.

— Значи нещо като предупредителен знак — каза Пейнтър.

Ковалски се намръщи.

— Защо просто не са лепнали череп и кости? Така щяха да спестят куп неприятности на всички.

— Мисля, че може и да са го направили — рече Ханк. — Първите тоутсиий унстоу пуутсийв са държали еликсира си в съдове, предназначени за органите на мъртвите. Египетски канопи, пригодени за тяхната цел. Но след като се заселили тук, избрали друго — тотем на моите предшественици, костите на отдавна измрели животни. Може би са го направили, за да предупредят всички да не пипат веществото, та да не се случи същото и с човешката раса. Един вид символично предупреждение за възможно измиране.

Пейнтър долови известно колебание в очите на професора, сякаш искаше да каже още нещо. Забеляза как поглежда към Рафаел. Французинът обаче беше оцелял достатъчно дълго в организация, която не толерираше липсата на внимание към подробностите, така че веднага попита:

— Какво не ни казвате, професоре?

Пейнтър кимна на Ханк. Вече нямаше време за тайни — или поне за повечето тайни.

— Кажете му.

Ханк изглеждаше ужасен.

— Приятелят ми успял да разчете и откъса, който ви изпрати колегата ви. Надписа по полето на златната карта.

Рафаел се обърна към Пейнтър.

— Защо чак сега научавам за това? Обяснихте, че знакът върху картата сочи Йелоустоун, но не и това. Защо?

— Защото досега тази информация нямаше значение.

— И може би все още няма — добави Ханк. — Колегата ми е успял да преведе само една фраза: „Накъдето гледат вълкът и орелът“.

— Какво означава това? — попита Рафаел.

Ханк сви рамене.

Отново задънена улица.

Пейнтър пак заоглежда долината. Грей им беше изпратил тази следа. Според Кат в момента той търсеше друга, свързана с някаква бизонска кожа. Надяваше се с нея да изкарат повече късмет.

„Но ако се съди по късмета, който изкарахме досега…“

38.

1 юни, 07:06

Хохенвалд, Тенеси

„Това може и да свърши работа…“

Грей вдигна лопатата си — единственото оръжие, което имаха подръка.

— Смяташ да ги претрепеш от бой ли? — попита Монк и се намръщи, докато се надигаше. Погледна разширяващото се петно кръв по комбинезона си и добави: — Съсипаха ми дрехата тия мръсници.

— Можеш ли да вървиш? — попита Грей.

— Да куцукам, да. Но не и да тичам. Куршумът е излязъл, впрочем.

— В такъв случай оставаш тук.

— И без това нямах планове да ходя никъде.

Сейчан наблюдаваше групата, която приближаваше от паркинга.

— Осем са, може би десет. Скриха се зад постройката от другата страна на поляната.