Дяволската колония

Рику Танака седеше пред компютъра дълбоко в лабиринта на организацията, носеща евфемистичното име Разузнавателна агенция за обществена сигурност, японската шпионска служба. Не знаеше дори на кой етаж се намира — „вероятно под земята, ако се съди по дразнещото бръмчене на климатичната инсталация“, — нито дори в коя сграда. А и не му пукаше.

Ръката му лежеше в ръката на Джанис Купър.

След спасяването им от ледените дълбини на резервоара Супер-Камиоканде рядко се случваше да прекъсва физическия си контакт с нея. Той му помагаше да запази равновесие в света, докато психиката му се възстанови, досущ като котва, задържаща кораб в неспокойни води.

Чакаха последните данни от различните лаборатории да минат през усъвършенстваната му програма. С приближаването на момента на критичната маса неизвестните променливи отпадаха, което му позволяваше да изчисли по-точно времето на експлозията.

Най-сетне изчисленията завършиха.

Отговорът светна на екрана.

Пръстите на Рику стиснаха здраво ръката на Джанис. Тя му отвърна. Нуждаеше се от подкрепа не по-малко от него.

— Обречени сме.

05:56

Пейнтър приклекна до тялото на пода.

Мъжът лежеше по гръб върху бизонска кожа, със скръстени на гърдите ръце.

Индианското облекло на мумифицираните останки беше по-светло от това на телата отвън. Искряща огърлица от бели орлови пера украсяваше оголената му тънка шия. В дългата сива плитка още имаше изсушени цветя, поставени от някого с голяма любов и внимание. Мършавите му рамене бяха наметнати с покрито с мъниста наметало, служещо вместо погребален саван.

Този човек не се беше самоубил. Някой го беше положил тук в Светая светих, което бе знак за огромна почит.

Пейнтър можеше да се досети защо.

Под съсухрените бели ръце имаше два предмета.

Под едната — бяло дървено бастунче със сребърна топка с хералдическата френска лилия.

Под другата — дневник от брезова хартия, подвързан в кожа.

Това бе тялото на Аршар Фортескю.

Нямаше нужда да чете дневника, за да научи, че Фортескю е останал тук след заминаването на Луис и Кларк, за да бъде пазител и защитник на великата тайна. Несъмнено е бил приет от местните жители — и ако се съдеше по вниманието, с което бе положено тялото му, е бил обичан.

— Почивай в мир — каза глухо Пейнтър. — Дългото ти бдение приключи.

Чин стоеше до отворената врата в дъното на помещението. Гласът му трепереше от ужас.

— Директоре, елате да видите!

Пейнтър отиде до него. Ханк и Ковалски го последваха.

Зад прага започваше стълбище, водещо към обширно помещение, простиращо се много зад и настрани от Светая светих.

— Съкровищницата на храма — каза Ханк.

Пейнтър зяпна, изгубил дар слово.

— Преебани сме — сбито обобщи Ковалски.

05:57

Опрял буза в приклада на карабината, майор Ашли Райън гледаше през мерника. На петдесет метра от него Берн спусна ръката си, предвкусвайки последния удар. Командосите се надигнаха от прикритията си, готови да атакуват.

— Майоре? — попита Маршал.

Нямаше утешителни думи за хлапето. Нито за Бойдсън, който седеше облегнат на един камък, стиснал последното си оръжие — армейския си нож. Двамата войници бяха само на по двайсет и няколко. На Бойдсън наскоро му се беше родило момченце. Маршал пък смяташе да предложи брак на приятелката си следващата седмица и дори беше избрал пръстена.

Райън гледаше съсредоточено напред.

Смяташе да повали колкото се може повече противници, да ги накара да платят с кръв за живота на всеки от хората му.

Погледна Берн през мерника. Искаше да приближи повече. Нямаше патрони за хабене. Нито един не трябваше да иде нахалост.

„Искам теб“.

Не му беше оказана тази чест.

Пред очите му Берн внезапно се вкопчи в гърлото си. От устата му бликна кръв. Стрела беше пронизала шията му. Русият гигант рухна на колене, а долината се изпълни с дивашки крясъци и викове — отекваха зловещо от стените на каньона и пронизваха ушите.

Неочакван трясък отзад го накара рязко да се извърне. Райън завъртя оръжието си и едва не застреля Джордан в гърдите. Младежът търчеше към тях. Райън си мислеше, че хлапето се е скрило назад сред камъните, както му беше наредено.

Джордан обаче беше без дъх, с мокри и раздрани дрехи. Явно беше пропуснал заповедта на Райън покрай ушите си.

— Движение в гората! — извика Маршал. — Навсякъде се движат сенки!

— Съжалявам, че се забавих толкова — каза запъхтяно Джордан. — Не искахме да ни забележат, докато не обкръжим долината напълно.

Надигна се и погледна между камъните.

Райън забеляза, че хлапето като че ли нарочно избягва да го поглежда в очите. Наемниците, чийто водач лежеше по очи в тревата, се щураха безцелно из долината. Някои се мъчеха да намерят прикритие.

Но прикритие вече нямаше. Никакво. Никъде.

Остър крясък разцепи въздуха и от гората към командосите полетяха облаци стрели.

Някои откриха огън по сенките.

От гората им отговориха с още стрели.

Командосите падаха един по един. Райън вече можеше да различи безшумно движещите се ловци. Нямаха униформи. Някои бяха с ловни екипи, но повечето носеха джинси, боти и тениски, а един-двама бяха само по мокасини и препаски през бедрата.

Всички обаче имаха нещо общо.