Дяволската колония

Нанси тръгна към купчина камъни, изграждали отдавна срутила се стена. Трябваше да се изкачат по отломките, за да стигнат друга пукнатина или улей, която водеше надолу. Теренът наистина беше коварен. Камъните се пързаляха под краката им. Пейнтър трябваше да опре ръце в стените на пукнатината, за да не изгуби равновесие. Положението ставаше още по-напечено поради кучето на Ханк, което танцуваше около тях с лекотата на планинска коза и спираше тук-там да отбележи някой камък или жилав храст.

— Кауч! — извика Ханк. — Кълна се, бутнеш ли ме още веднъж…

Нанси беше позволила на Ханк да пусне кучето си, но само докато са на платото. Сега всички съжаляваха — с изключение на Кауч. Той отново вдигна крак, после изчезна някъде надолу.

Този улей бе по-тесен и по-дълъг от предишния — и освен това водеше до дъното на тясна пропаст. Ханк се огледа със зяпнала уста.

— Изумително.

Пейнтър нямаше как да не се съгласи. Всеки квадратен сантиметър по двете стени бе покрит с петроглифи. Гледката беше почти замайваща.

Нанси обаче, която не идваше за пръв път тук, изглеждаше повече нетърпелива, отколкото впечатлена.

— Онова, заради което дойдохте, е тук — каза тя и ги поведе към една гладка част на каменното дъно. — Това е другата причина да не водим всеки тук. Не можем да позволим да се разхождат по шедьовъра.

Вместо стената древният художник бе избрал друго платно — дъното на пропастта.

И тук навсякъде имаше праисторически изображения — но в центъра на една от вездесъщите спирали ясно се виждаше лунен сърп и петолъчна звезда. Нямаше грешка. Украсата беше идентична с нарисуваната от дядото на Джордан.

Пейнтър вдигна крак, готов да стъпи върху изображенията, но спря и погледна Нанси. Тя кимна колебливо.

— Само внимавайте.

Пейнтър тръгна напред. Ханк и Кауч го последваха, а Ковалски остана с Нанси, ясно показвайки накъде е насочен интересът му. Пейнтър коленичи до изображението. Ханк направи същото от другата страна.

Заедно със спиралата изображението имаше диаметър цял метър. Древният художник беше използвал и двете техники, засвидетелствани при останалите петроглифи. Луната и звездата бяха изстъргани, а спиралата бе съставена от хиляди дупчици колкото върха на кутре.

Кауч подуши рисунката — отначало любопитно, но после козината на врата му настръхна. Отстъпи назад и кихна раздразнено.

Ханк и Пейнтър се спогледаха. Пейнтър пръв се наведе и доближи нос до изображението. Ханк направи същото.

— Надушвате ли нещо? — попита Пейнтър.

— Не точно — отвърна Ханк, в гласа му се долавяше възбуда.

И тогава Пейнтър също го усети — едва доловим полъх по бузата, подобен на целувката на перце. Надигна се и протегна ръка над петроглифа и малките дупчици.

— Полъх — каза Ханк. — Идва отдолу, през дупките на спиралата.

— Значи отдолу има отдушник. Също като при Вупатки.

Пейнтър се наведе и внимателно прокара длан по изображението. Част от прахта полетя нагоре, когато стигна дупките, но не това беше целта му. Почистваше поради друга причина.

Прокара пръсти по ръба на петроглифа, после посегна към ръката на Ханк, за да подкани професора да последва примера му.

— Ето тук — каза Пейнтър и прокара пръста на Ханк по улея около изображението.

— Било е зазидано тук — промълви смаяно професорът.

Пейнтър кимна.

— Някой е запечатал отдушника с пясъчникова плоча. Досущ като капак на канал.

— Но са оставили дупки, за да могат пещерите да продължат да дишат.

Пейнтър го погледна в очите и отсече:

— Трябва да слезем долу.

24.

31 май, 16:50

Вашингтон, окръг Колумбия

„Този ден никога няма да свърши“.

Грей пресече Националната алея в сянката на Монумента на Вашингтон, като поглеждаше свирепо към слънцето. То сякаш отказваше да залезе. Въпреки че полетът от Рейкявик беше продължил пет часа, заради разликата във времето бе кацнал във Вашингтон само час след като напусна Исландия — макар да пътуваше много, подобни промени продължаваха да объркват биологичния му часовник.

Раздразнението му донякъде се дължеше и на двата часа, прекарани под земята, в централата на Сигма под Смитсъновия замък. Трябваше да докладва подробно, а в същото време изгаряше от нетърпение да открие какво пише в дневника на Аршар Фортескю.

Със сигурност трябваше да е нещо важно и самият той носеше доказателство за това. Докосна предпазливо лявото си ухо. Прозрачното лепило за кожа слепваше ръбовете на драскотината от куршума, която бе получил, докато се мъчеше да отнеме раницата от агента на Гилдията над острова. Неговите наранявания обаче далеч не бяха най-лошите от пътуването.

— Намали малко! — обади се Сейчан зад него.

Тя го следваше, накуцвайки с десния си крак. Медиците на Сигма се бяха погрижили и за нейните рани, като зашиха по-дълбоките ухапвания и я напомпаха с антибиотици и обезболяващо, както си личеше по леко изцъкления й поглед. Беше изкарала късмет, че косатките се бяха отнесли с нея възможно най-внимателно — в противен случай щеше да остане без крак.

Грей спря и я изчака да го настигне.

— Можехме да вземем онова такси.