Дяволската колония

Доктор Ерик Хейсман кимна енергично, докато крачеше напред-назад. Тътреше се повече и от миналия път. Количеството документи и книги на масата се бе утроило. Някой беше донесъл още два четеца за микрофилми. Другите служители сигурно се чудеха какво става, още повече че пред вратата имаше въоръжена охрана. Но предвид всички ценни документи, които се пазеха в просторните хранилища и специални камери с хелий, може би охраната не изглеждаше чак толкова необичайна.

Въпреки това Хейсман вече приличаше повече на побъркан учен, отколкото на музеен куратор. Ризата му беше размъкната, с навити ръкави, бялата му коса стърчеше като разчорлена перука. Впечатлението обаче идваше най-вече от очите му — зачервени зад телените очила, с фанатични пламъчета в тях.

Но пък това можеше да се дължи и на празните картонени чашки за кафе, които изпълваха единственото кошче за боклук в стаята.

Колко време не бе мигвал този човек?

— Материалите са наистина невероятни — каза Хейсман. — Направо не зная откъде да започна. Къде го намерихте?

Грей поклати глава.

— Боя се, че това е поверително. Както и разговорът ни.

— Знам, знам… — Хейсман махна с ръка. — С Шарин подписахме всички необходими документи за временния достъп до документа.

Асистентката му седеше в другия край на масата. Не беше казала нито дума, откакто бяха влезли. Откъсна тъмните си очи от фотокопието само колкото да им кимне. Беше успяла да намери време да смени прилепналата си черна рокля с елегантна блуза и неофициални панталони.

Сейчан я следеше с половин око. В Шарин нямаше нищо будещо подозрение, ако не се броеше зашеметяващата й външност — гладка кожа, красиви черти и разкошна черна коса. Защо такова красиво създание беше прост асистент на куратор в хранилище за прашни документи? Тази жена като едното нищо можеше да обере овациите на модните ревюта в Милано.

Сейчан не харесваше и начина, по който погледът на Грей се задържаше върху нея всеки път, когато Шарин се раздвижваше в стола си, за да прелисти страница или да си запише нещо.

— Защо не започнете от самото начало? — предложи Грей.

— Добро предложение — съгласи се Хейсман и посочи един стол. — Седнете. Ще ви разкажа. Забележителна история. Запълва толкова много бели полета.

Грей седна.

Хейсман продължи да крачи, беше твърде развълнуван, за да седи на едно място.

— Документът представлява дневник на събитията от времето, когато Франклин се обърнал за първи път към Аршар.

„Аршар…?“

Сейчан скри ехидната си усмивка. Май кураторът вече мислеше за французина като за пръв приятел.

— Започва с откриването на една индианска могила в Кентъки. — Хейсман се обърна към Шарин за помощ.

Асистентката му дори не вдигна глава.

— Могилата на змията.

— Да, много драматично. Именно там попаднали на златна карта, скрита в череп на мастодонт, който пък бил увит в бизонска кожа. Същата карта, за която разказал умиращият шаман на Джеферсън.

Хейсман продължи, като ръкомахаше, когато искаше да наблегне на някои моменти — а те не бяха никак малко.

— Но това не бил първият път, когато Джеферсън и Франклин се срещали с индиански шаман. Вождът Канасатего довел при Джеферсън и друг шаман от някакво далечно западно племе. Старецът явно е изминал дълъг път, за да се срещне с белите лидери на източното крайбрежие. Разказал на Джеферсън дълга история за някакви бледи индианци, с които навремето делели земите и които притежавали необичайни сили. Говорело се, че те също дошли от изток, също като колонистите. Разбира се, това силно заинтересувало отците основатели. И също така било прието с голяма доза скептицизъм.

— Несъмнено — съгласи се Грей.

— Накрая шаманът се върнал с доказателство. В дълбока тайна той демонстрирал технология, която изумила и объркала Франклин и Джеферсън. — Хейсман се обърна към асистентката си. — Шарин… би ли прочела откъса?

— Един момент. — Тя започна да рови из листата, намери нужния и зачете: — „Дойдоха със злато, което не можеше да се разтопи, с оръжия от стомана, каквито никой индианец не е произвеждал, и най-важното, със сребрист сух еликсир, една щипка от който е хиляди пъти по-мощна от цяла планина барут“.

Грей и Сейчан се спогледаха. Златото, което не можеше да се стопи, несъмнено бе същият метал, от който бяха изработени плочките — много по-плътен и твърд от обикновеното злато. А „сребристият сух еликсир“… възможно ли бе това да е източникът на мощните експлозии в Юта и Исландия?

Хейсман продължи:

— Тъй като Ирокезката конфедерация много искала да стане част от новия съюз, те се опитвали да сключат сделка.

— За Четиринайсетата колония — каза Грей.

— Да, за Дяволската колония. Преговорите се водели в тайна и били доста напреднали. Било си е чист пазарлък. Ирокезката конфедерация дори определила границите си.

Хейсман се обърна към Шарин, но този път тя беше готова.