Дяволската колония

— Трябваше да се разтъпча. Колкото повече се движа, толкова по-бързо ще се оправя.

Грей не беше особено убеден в това. Беше чул един от лекарите да я предупреждава да не се напряга много. Забелязваше обаче и дивото пламъче зад изцъкления от лекарствата поглед. И на нея двучасовият престой под земята й беше харесал толкова, колкото и на него. Беше чел, че акулите не можели да дишат, ако не се движат непрекъснато. Подозираше, че същото се отнася и за Сейчан.

В един момент Сейчан залитна и Грей я подхвана през кръста, за да не падне. Тя изруга, запази равновесие и се опита да се освободи, но той я придърпа към себе си, хвана ръката й и я постави на рамото си.

— Просто се дръж за мен.

Сейчан понечи да си махне ръката, но той й се намръщи. Тя въздъхна и пръстите й се вкопчиха в рамото му. Грей продължи да я държи през кръста, под разкопчаното й яке, готов да я подхване, ако се наложи.

Докато минаваха между Националния исторически музей и Националната художествена галерия, пръстите й вече се бяха впили в ключицата му. Грей я държеше здраво.

— Следващия път с таксито… — изпъшка тя и му се усмихна отпаднало.

За момента Грей бе егоистично доволен, че вървят пеша. Сейчан се облягаше тежко на него. Долавяше аромата на праскова от косата й, примесен с друга, по-плътна, почти пикантна миризма от влажната й кожа. А дълбоко в себе си бе достатъчно примитивен мъжкар, за да се наслади на този рядък момент на слабост, в който тя имаше нужда от него.

Прегърна я по-силно, усещайки топлината на тялото й под блузата, но тази интимност не издържа дълго.

— Слава богу, почти стигнахме — каза тя и се отдръпна, но без да пуска рамото му.

Сградата на Националния архив се издигаше пред тях. Бяха се уговорили да се срещнат с куратора и асистентката му долу, в работната стая. Малко след като отиде в Сигма, Грей беше поръчал да им изпратят фотокопие на стария дневник. Оригиналът беше на сигурно място в хранилището на Сигма. Нямаха намерение да го рискуват.

Грей с лекота разпозна двамата агенти на улицата, поставени да следят сградата. Другите двама би трябвало да са вътре. Държаха изкъсо дори фотокопията.

Докато помагаше на Сейчан по стълбите, телефонът в джоба му избръмча. Грей го извади, колкото да погледне екрана. Беше оставил Монк с Кат. Двамата следяха обстановката в Исландия и се мъчеха да определят дали не са предизвикали ново изригване с мащабите на изригването на Лаки. Подобно на Юта, високата температура най-вероятно бе унищожила наногнездото, но дали избухващият архипелаг нямаше да доведе до нова глобална катастрофа като онази, на която бе станал свидетел Фортескю?

Обаждането се оказа не от Монк, а от дома на родителите му. Вече бе разговарял с майка си след като пристигна във Вашингтон, за да провери как е баща му след тежката нощ. Както обикновено, на сутринта той се чувстваше чудесно, само дето забравяше.

Отвори телефона и го доближи до ухото си.

— Мамо?

— Не, татко ти е. Не можа ли да ме познаеш по гласа?

Грей не си направи труда да му каже, че не е казал нищо.

— Какво има, татко?

— Обаждам се да ти кажа… за…

Последва дълго объркано мълчание.

— Татко?

— Чакай малко, по дяволите… — Баща му извика настрани: — Хариет, защо се обаждах на Кени?

— Какво? — чу се слабият глас на майка му.

— Искам да кажа, на Грей. Защо се обаждах на Грей?

Чу някаква размяна на реплики на заден план, а гласът на баща му ставаше все по-груб и ядосан. Трябваше да сложи край на това, преди разправията да е набрала сила.

— Татко! — извика Грей в телефона.

Хората наоколо се заобръщаха към него.

— Какво? — сърдито отвърна баща му.

Грей заговори спокойно:

— Виж, защо не ми се обадиш след малко? Като се сетиш. Ще се радвам да си поговорим.

— Добре. Да, става. Просто толкова много работа… направо съм се побъркал.

— Не се безпокой, татко.

— Добре, синко.

Грей затвори телефона.

Сейчан се взираше в него, питаше мълчаливо дали всичко е наред. Ръката й се бе преместила от рамото върху кръста му, сякаш вече тя го придържаше.

Той прибра телефона в джоба си.

— Семейни истории.

Тя продължи да го гледа, сякаш се мъчеше да прочете мислите му.

Той посочи вратата.

— Да видим какво според Фортескю е било толкова важно, че е трябвало да скрие дневника си в Исландия.

17:01

Сейчан се отпусна в един стол, прехвърли тежестта си на здравото си бедро и изпружи десния си крак. Едва се сдържа да не изстене от облекчение.

Грей остана прав. Тя го загледа, мислеше за напрегнатото му изражение и страха, който пробяга в очите му, докато разговаряше с баща си. Сега от него нямаше и следа. Къде беше успял да го натика? И колко щеше да издържи по този начин?

Все пак в момента той беше в стихията си и тя изпита облекчение от това — почти толкова голямо, колкото от свалената тежест от крака. Но товарите и на двамата скоро щяха да напомнят за себе си.

— Е, какво можете да ми кажете за дневника на Фортескю? — попита Грей.