Дюн (Том трети)

Докараха Лусила пред височайшето присъствие на почитаемата мама в тръбообразна клетка — една камера в друга. Оплетена шигърова жица я приковаваше в средата на съоръжението.

— Аз съм височайшата почитаема мама — изрече вместо поздрав седналата на масивния черен стол.

Дребна жена с трико е червено и златисто.

— Предназначението на клетката е да те пази, ако решиш да си послужиш с Гласа. За нас няма опасност. Имаме имунитет, оформен като рефлекс. Просто убиваме. Много от вашите загинаха по този начин. Познаваме Гласа и го ползваме. Не забравяй това, когато те пусна от клетката.

Тя отпъди с жест прислугата, внесла предпазното съоръжение:

— Вървете си!

Лусила огледа помещението. Без прозорци. Почти квадратно. Осветено от няколко сребристи светоглобуса. Яркозелени стени. Типично място за разпит. Бяха я докарали с клетката малко преди зазоряване.

Зад височайшата почитаема мама нещо изщрака и встрани се отвори панел, откъдето в стаята чрез скрит механизъм се плъзна друга, по-малка клетка. Имаше правоъгълна форма, а в нея по първоначалното й впечатление стоеше изправен гол мъж. Той се обърна и я погледна. Футар!

Имаше широко лице, видя и кучешките му зъби.

— Иска чеше гръб — изрече футарът.

— Да, мили. Ще те почеша по-късно.

— Иска яде — продължи футарът, загледан в Лусила.

— По-късно, драги.

Футарът продължи да оглежда Лусила.

— Ти дресьор? — попита съществото.

— Разбира се, че не е дресьор!

— Иска яде — продължи да настоява футарът.

— По-късно, казах! А сега седни и ми помъркай.

Футарът клекна в клетката и от гърлото му се разнесе ръмжене.

— Нали са сладури, когато се размъркат? — попита височайшата почитаема мама, но очевидно не очакваше отговор.

Присъствието на странното същество озадачи Лусила. От такива като него се очакваше да преследват и унищожават почитаеми мами. А беше в клетка, между другото.

— Къде го хванахте? — попита тя.

— На Гамму — отговори другата жена, без да знае какво разкрива.

Значи тук е Възела — помисли Лусила, разпознала предишната вечер съединителната станция от лихтера. Футарът спря да мърка.

— Яде — проръмжа той.

Светата майка също би хапнала нещо с голямо удоволствие. Не я бяха хранили от три дни и с усилие сдържаше спазмите на глада. Малките глътки вода от литровото шише, оставено в клетката, свършиха добра работа, но и то бе вече почти празно. Слугите, които я докараха, се изсмяха на молбата й за храна:

— Футарите обичат крехко месо!

Най-много обаче я измъчваше липсата на мелиндж. Тази сутрин почувства първите абстинентни болки.

Скоро ще трябва да свърша със себе си.

Групата от Лампадас я умоляваше да издържи:

Бъди храбра. Ами ако откачената почитаема мама ни забрави?

Кралицата-паяк. Ето как Одрейди наричаше тази жена.

Височайшата почитаема мама продължи да я оглежда с опознавателна цел, без да сваля ръка от брадичката си. Отстрани приличаше на слабоволев човек. Лице без характерни черти, в което погледът открива само безличие.

— Знаеш, че накрая ще загубите — каза височайшата почитаема мама.

— Я си подсвирвай в тъмното покрай гробищата — рече Лусила и веднага трябваше да обясни израза.

По лицето на височайшата почитаема мама се изписа учтива проява на интерес.

Колко забавно.

— Всяка от помощниците ми щеше моментално да те убие за последните ти думи. Това е една от причините, поради които сме сами. Любопитна съм защо го каза.

Лусила насочи погледа си към клечащия футар.

— Не са се пръкнали за една нощ. Създадени са по генетичен път от животински първообраз с ясно определена цел.

— Внимавай! — Очите на височайшата почитаема мама припламнаха в оранжево.

— Усилията на цели поколения бяха необходими за създаването на футарите — каза Лусила.

— За нас пък е удоволствие да ги преследваме и залавяме!

— И ловецът понякога става преследван.

Височайшата почитаема мама скочи на крака с плътно оранжеви очи. Футарът се развълнува и почна да вие. Това успокои жената. Тя бавно потъна обратно в седалката. Махна с ръка към съществото в клетката:

— Всичко е наред, миличко. Скоро ще ядеш, а после ще те почеша по гърба.

Футарът поднови мъркането си.

— Продължавате да мислите, че сме се завърнали като корабокрушенци — каза височайшата почитаема мама. — Да! Не се опитвай да го отричаш.

— Червеите нерядко се връщат — отвърна Лусила.

— Какви червеи? А, онези чудовища, които унищожихме на Ракис?

Привлекателна бе мисълта да раздразни стоящата пред нея почитаема мама и да предизвика драматичната й реакция. Уплаши я достатъчно обаче, и тя непременно ще те убие.

Молим те, сестро! — отзова се плачевно тълпата от Лампадас. — Дръж се.