Дюн (Том трети)

— Според мен все още не си ми казала как мога да задоволя любопитството ти.

— Искаме научните ви познания! — Височайшата почитаема мама понижи тона си. — Да бъдем разумни. С ваша помощ бихме могли да превърнем в действителност една утопия.

И още: да сразите всичките си врагове и всеки път да стигате до оргазъм.

— Смяташ, че науката държи ключовете към утопията?

— И към по-добра организация на нашите дела.

Помни: Бюрокрацията облагодетелства конформизма… Спомага за въздигане на „фаталната глупотевина“ до статут на религия.

— Типичен парадокс, височайша почитаема мамо. Науката трябва да носи силата на новото. На промяната. Ето защо тя и бюрокрацията са винаги във война.

Познава ли корените ни? — Помисли за силата! Както и за онова, което можете да държите в ръцете си! Не знае. Лусила истински се зарадва на представите на почитаемата мама за упражняването на властта. Пълен контрол над вселената, ала без да бъде потърсено равновесие. Погледът ви винаги е отправен навън, никога навътре. Не сте се подготвяли да улавяте собствените си фини реакции, а само сте трупали мускулна маса (сила, власт), за да можете да превъзмогнете всичко, което според вас е препятствие. Слепи ли бяха тези жени? Тъй като Лусила не заговори, почитаемата мама каза:

— В библиотеката намерихме доста неща за „Бин Тлейлакс“. Вещице, присъединили сте се към тях в много отношения. Цяла камара проекти; как да се неутрализира невидимостта на не-кораб, как да се проникне в тайните на живата клетка, във вашата Мисионария Протектива, както и в нещото, наречено „Езикът на Бога“.

Лусила леко се усмихна. Страхуваше ли се тя, че някъде може да има истински бог?

Нека захапе мъничко! Бъди откровена.

— Нищо не сме правили заедно с тлейлаксианците. Хората ти са изтълкували неправилно намереното. Не искате никой да ви гледа отвисоко, така ли? А как ще го приеме Бог според вас? Ние разпространяваме различни религии, които ни пазят и помагат. Такова е предназначението на Мисионария Протектива. Докато тлейлаксианците имат само една…

— Организирате религии?

— Не съвсем. Организационният подход към религията е винаги апологетичен. Ние не го приемаме.

— Започваш да ме отегчаваш. Защо намерихме толкова малко за Бог-Императора?

Напад!

— Може би вашите хора са унищожили събраното.

— Аха, значи проявявате интерес към него. Както и вие, Мадам Паяк!

— Позволявам си да мисля, височайша почитаема мамо, че Лито II и неговата Златна Пътека са били обект на изследвания в много от академичните ви центрове.

Жестоко!

— Нямаме академични центрове!

— Изненадва ме интересът ти към него. — Нищо специално.

А оня футар се хвърли от дъба, поразен от мълния! Наричаме неговата Златна Пътека с думите „фиктивна гонитба“. Той я запрати в безбрежните ветрове и отсече: „Виждате ли? Натам отива.“ Това бе Разпръскването.

— Някои предпочитат да го наричат „Стремежът“.

— Успя ли наистина да предскаже бъдещето ни? Може би точно това те интересува?

Удар в десетката!

Височайшата почитаема мама се изкашля с ръка на устата.

— Твърдим, че Муад’Диб създаде бъдещето. Лито II го унищожи. Но ако можех да знам…

— Моля те! Височайша почитаема мамо! Хората, които искат от оракула да предскаже бъдещето им, всъщност търсят да узнаят къде е зарито съкровището.

— Разбира се!

— Да узнаеш цялото си бъдеще, и нищо не ще те изненада така ли? За това ли говорим?

— Да, казано обаче с много думи.

— Следователно не искаш да разбереш бъдното, а да продължиш завинаги сегашното.

— Не бих могла да го кажа по-добре.

— Но не пропусна да отбележиш, че съм ти досадила!

— Какво?

Оранж в очите й. Внимателно.

— Завинаги без изненади, а? Възможна ли е по-голяма скука?

— Ой! Стига… Нямах това предвид.

— Е, височайша почитаема мамо, остава ми само да ти кажа, че не разбрах какво си мислила.

— Няма значение. Утре ще се върнем към въпроса. Помилване!

Дребната жена се изправи:

— Влизай обратно в клетката.

— Ами яде? — жалостиво се заинтересува футарът.

— Долу съм ти приготвила чудничко нещо за хапване, мили. После ще те почеша по гърба.

Лусила влезе в клетката. Височайшата почитаема мама хвърли след нея една възглавница с думите:

— Сложи я под шигъровата жица. Виждаш ли колко любезна мога да бъда?

Плътно щракна вратата на тръбообразния затвор, футарът в неговата си клетка се плъзна обратно към стената. С рязък звук панелът също зае старото си място.

— Стават много неспокойни, когато огладнеят — поясни височайшата почитаема мама.

После отвори вратата на стаята и се обърна, вгледана за миг в Лусила:

— Тук никой няма да те безпокои. Отказвам на всички достъп до тази стая.