Дюн (Том трети)

— Хубава лейди! — обади се футарът.

— Млъквай или ще те върна в глутницата!

— Ти не хубава, Дейма.

— Виждаш ли какво си направила, вещице? Повредила си го!

— Предполагам, че по всяко време имаш и други на разположение.

Охо, виж каква усмивка.

Лусила я повтори съвсем точно, като вдишваше и издишваше едновременно с височайшата почитаема мама:

Виждаш ли колко си приличаме! Опитвам се да те нараня, разбира се. Не би ли сторила и ти същото на мое място?

— И така, знаете как да накарате демокрацията да прави онова, което искате — изречено с нескрито злорадство.

— Техниката е доста фина, но не е трудна. Създаваш система, при която повечето хора са недоволни — малко или много.

Ето как вижда нещата. И дори кима от време на време на думите ти.

Лусила улови ритъма, с който височайшата поклащаше главата си.

— Така се струпва широко разпространено чувство на отмъстителен гняв. Остава само да му осигуриш цели, когато то ти потрябва.

— Диверсионна тактика за отвличане на вниманието.

— Предпочитам да я определя като тактика за разсейване. Не им оставяй време за задаване на въпроси. Скривай грешките си зад нови и нови закони. Постепенно се превръщаш в трафикант на илюзии… Тактика от арената за бой с бикове.

— О, да! Това вече ми харесва!

Почти засия. Пусни й още от арената.

— Размахай хубав плащ. Ще се понравиш и доста ще се изненадат, когато се окаже, че зад него няма матадор. Това обърква електората по същия начин, по който става и с бика. Следващия път малцина ще гласуват интелигентно.

— Ето защо го правим.

Ние го правим! Чува ли се сама какво говори?

— После се нахвърляш върху апатичните избиратели. Караш ги да се почувстват виновни. Продължаваш да ги объркваш, браниш ги. Забавляваш ги. Без обаче да прекаляваш!

— О, не! Никакво прекаляване.

— Накарай ги да разберат, че ги чака глад, ако излязат извън чертата. Нека видят сивата съдба на онези, които клатят плавателния съд.

Благодаря ти, старша майко. Един подходящ образ.

— Не допускаш ли възможност бикът да попадне на случаен матадор?

— Разбира се. Хайде! Вземи оня! После чакай смехът да утихне.

— Значи правите демокрация само на думи!

— Защо не ми вярваш?

Предизвикваш съдбата!

— Защото би трябвало да разрешите открито гласуване, жури та, съдии…

— Наричаме ги проктори. Нещо като жури за всичко. Е, сега вече я обърка.

— И никакви закони… Или правилници, както предпочитате да ги именувате?

— Нали вече казах, че имаме различни определения? Правилник — минало. Закон — бъдеще.

— Естествено, по някакъв начин слагате юзда на тези… проктори, нали?

— Могат да вземат всяко решение, което намерят за добро, както би следвало да функционира едно истинско жури.

— Много смущаваща идея.

Наистина е объркана. Виж как глуповато гледат очите й.

— Първото правило на нашата демокрация: нито един закон не може да ограничи съдебното жури. Такива забрани са глупави. Удивително е до каква тъпота могат да стигнат хората, когато действат в малка, самообслужваща се група.

— Казваш ми, че съм глупачка, нали!

Внимавай за оранжевото.

— Изглежда има някакъв природен закон, според който е почти невъзможно групите на самообслужващите се да действат като сдружение на просветени хора.

— Просветени ли? Това ми е познато!

Опасна усмивка. Внимавай!

— Означава да се движиш, сякаш течеш едновременно със силите на живота, регулирайки действията си така, че той да може да продължава.

— И е възможно най-голямото щастие за колкото се може повече хора, разбира се.

Бързо! Твърде умно постъпихме! Смени темата!

— Това бе елемент, който Тиранът не включи в своята Златна Пътека. Той игнорира щастието, имайки предвид единствено оцеляването на човешкия род.

Казахме да смениш темата! Погледни я! Гневна е!

Височайшата почитаема мама махна ръката си от брадичката.

— А аз се готвех да те поканя в нашия Орден, да те направя, една от нас. Да те допусна…

Излез от тази писта! Веднага!

— Не говори — разпореди се височайшата. — Дори не си отваряй устата.

Е, сега я наредихме!

— Щеше да помогнеш на Логно или на някоя друга, за да седне на мястото ми. — Погледна към клекналия футар. — Искаш ли да хапнеш, драги?

— Не яде хубава лейди.

— Тогава ще хвърля трупа й на глутницата.

— Височайша почитаема мамо…

— Казах ти да не говориш! Осмели се да ме наричаш Дейма.

Тя скочи като стрела от стола. Вратата на клетката се отвори с трясък след точен удар в стената. Лусила направи отчаян опит да се приведе, но шигъровата жица я прикова. Така и не успя да види ритника, който размаза слепоочието й.