Дюн (Том трети)

Намесиха се спомените на Морското дете. Носталгия. А тя бе препятствие по пътя на правилната оценка. С каква бързина трябва да си отиде морето? Това бе въпросът. Всяко едно от неизбежните нови премествания и поселения зависеха от това решение.

По-добре е да стане бързо. Болката е осъдена на заточение в нашето минало. Да приключим завинаги!

Тя доплува до плиткото и погледна към удивената Тамалани.

Полите на Там бяха тъмни от внезапно заляла я вълна. Одрейди вдигна главата си над малките вълнички:

— Там! Приключвайте с Морето колкото може по-скоро. Разпореди се за изготвянето на бързодействаща схема за обезводняване. Службите за осигуряване на прехраната и транспорта да се включат както се полага. Ще одобря окончателния вариант на плана след обичайната проверка.

Тамалани се обърна кръгом без нито една дума. Посочи кои сестри да я придружат, поглеждайки само веднъж към старшата майка. Видя ли! Права съм била, като взех толкова много хора!

Одрейди излезе от водата и се заизкачва по брега. Под краката й скриптеше мокър пясък. Скоро ще бъде сух. Облече се, без да посегне към кърпата. Дрехите прилепнаха неприятно към тялото, пречейки на движенията й, но тя не обърна внимание, докато крачеше нагоре по откоса — далеч от останалите.

Спомените, оставащи в паметта, трябва да бъдат точно такива. Нещата следва да бъдат вземани и милвани от време на време, за да събуждат отминали радости. Никоя радост не трае постоянно. Всичко е преходно. „И това ще отмине“ е универсално приложимо в нашата жива вселена.

Когато брегът стана глинесто лепкав и тук-там се появиха растения, тя се обърна за последно и погледна към морето, което току-що бе осъдила.

Единствено животът има смисъл, каза на себе си. Ала животът не може да оцелее без продължаващо стимулиране на потомството.

Оцеляване. Децата ни трябва да оцелеят. „Бин Джезърит“ трябва да продължи напред!

Нито едно отделно дете не бе по-важно от общото. Тя го приемаше, разпознавайки индивидите, които й говореха от дълбините на собственото й „аз“ — срещнато за първи път от нея като Морско дете.

Разреши му последна глътка солен въздух, когато се върнаха при колите и се приготвиха за тръгване към Елдио. Чувстваше се все по-спокойна. Веднъж овладяно, най-важното равновесие няма нужда от море, за да бъде поддържано.

„Изтръгни въпросите си от почвата, в която те се намират, и ще се покажат провиснали корени. Не, още въпроси!“

Ментат Зенсуфи

Дейма беше в стихията си.

Кралицата-паяк!

Харесваше й титлата, дадена й от вещиците. А тук се намираше центърът на нейната паяжина — новият контролен център на Свързващия възел. Фасадата на сградата все още не й допадаше. Прекалено много самодоволство на Сдружението във външното проектиране. Консервативно. Но интериорът бе започнал да й става близък със спокойствието, което излъчваше. Почти можеше да си представи, че никога не бе напускала Дур, не е имало нито футари, нито ужасното и мъчително бягство-завръщане в старата Империя.

Бе застанала в рамката на отворената врата на залата за заседания, от която се откриваше гледка към ботаническата градина.

Логно чакаше на четири крачки зад нея.

Логно, не заставай много близо зад мен, или ще трябва да те убия.

Росата все още не се бе вдигнала от поляната зад плочника, където, след като слънцето се изкачи достатъчно високо, прислугата щеше да подреди удобни столове и маси. Бе поръчала слънчев ден от Контролната метеорологична служба и тя добре се бе справила. Докладът на Логно се оказа интересен. И така, старата вещица се бе върнала на Бузел. Разгневена — като допълнение. Супер. Очевидно знаеше, че е била наблюдавана, особено по време на посещението си при своята върховна началничка с молба за предоставяне на убежище. Получила бе отказ.

Не ги притеснява фактът, че унищожаваме крайниците им, докато тялото остава скрито.

Заговаряйки на Логно през рамо, Дейма каза:

— Доведи ми старата вещица. Както и всичките й спътници и прислужници.

Когато другата жена се обърна, за да изпълни нареждането, височайшата почитаема мама добави:

— И започни режим на изгладняване за няколко футара. Искам да бъдат истински гладни.

— Да, Дейма.