Дюн (Том трети)

Одрейди забеляза смайването по лицата на сестрите си. Какво освободих и насъсках срещу нас?

— В състояние сме да попречим на всяко живо същество да напусне този кораб — рече тя. — Може и да си бърз, но се съмнявам, че си способен да изпревариш огъня, който ще те погълне в мига, когато се опиташ да излезеш без наше позволение.

— Ще си тръгна в избрано от мен време и с ваше съгласие. Каква е числеността на специалните части на Бурзмали, останали при нас?

— Почти два милиона — изречено от нея след очевидно преодоляно безразличие.

— Толкова много!

— Той разполагаше с над два пъти по-голяма сила на Лампадас. Почитаемите мами затриха всички до крак.

— Ще трябва да сме по-мъдри от клетия Бурзмали. Съгласна ли си да ме оставиш за малко, за да обсъдя въпроса с Дънкан? Държиш ни около себе си именно заради това, нали? Особената ни квалификация… — Той помаха усмихнат към видеоочите по тавана. — Сигурен съм, че ще прегледаш внимателно целия наш разговор, преди да дадеш одобрението си.

Одрейди и сестрите й размениха погледи, които съдържаха един и същ неизречен въпрос. Какво друго ни остава?

Като се изправяше, старшата майка погледна Айдахо и каза:

— Ето подходяща работа за Прозиращ в истината ментат!

Жените си тръгнаха и Тег се изтегна в един от столовете, загледан в празната стая, която се намираше зад стената за наблюдение. Оттук всичко се виждаше много ясно и той още долавяше тежките удари на сърцето си след положеното усилие.

— Нелошо шоу — каза момчето.

— Виждал съм и по-хубави — изречено с безкрайно сух глас.

— Точно сега изпитвам нужда от голяма чаша маринет, но се съмнявам, че това тяло може да го понесе.

— Бел ще чака Дар, когато тя се върне в Централата — напомни Айдахо.

— Да се продъни в най-дълбоката яма на ада, дано! А ние трябва да обезвредим онези почитаеми мами, преди да са ни намерили.

— И нашият башар е подготвил плана?

— По дяволите това звание!

Айдахо пое рязко и дълбоко въздух, стреснат от изблика на Тег.

— Дънкан, ще ти разкажа нещо! Веднъж, когато пристигнах за важна среща с потенциални врагове, чух как ме представя някакъв човек от помощния персонал: „Башарът е тук.“ Идеше ми да го наругая, след като се почувствах попаднал в абстрактна ситуация.

— Поява на неясно петно за ментата.

— Точно така е, разбира се. Знаех, че званието ме отделя от нещо, което не бих дръзнал да загубя. Само башар ли? Аз бях повече. Бях Майлс Тег, с което име ме бяха нарекли моите родители.

— Бил си привързан към верижката-списък с имена!

— Точно така. Дадох си сметка, че името ми се намира на известно разстояние от нещо с особено голяма важност. Майлс Тег? Не, бях някъде съвсем в началото. Чувах как майка ми казва: „Ой, какво хубаво бебе.“ Тоест имах и друго име: Хубаво Бебе…

— Спусна ли се по-надолу? — Айдахо не скри, че е очарован от чутото.

— Почувствах се уловен. Едно име води до друго, което отново води до имена, а после и до липсата им. Когато минавах през онази важна за случая зала, бях останал без име. Дръзвал ли си да го сториш някога?

— Веднъж — отбелязано с неохота.

— Всички го правим поне веднъж. Намирах се там. Бях инструктиран предварително. Знаех за всеки един от присъстващите на масата — лице, име, звание, както и множество останали подробности.

— Всъщност не си бил наистина там.

— О, виждах как лицата, очакващи да ме претеглят, се чудят и тревожат. Но те не ме познаваха!

— Което създаде в теб усещането за голяма сила, нали?

— Точно така, както ни бяха предупреждавали в училището за ментати. Запитах се: „Намира ли се в началото си този Разум?“ Не се смей. Въпросът измъчва с напразни надежди.

— Значи спуснал си се по-надолу?

Завладян от разказа на Тег, Айдахо не отчете сигналните предупреждения, идващи от окрайнините на съзнанието.

— О, да. Озовах се в прочутата Огледална зала, за която разказват и от която ни предупреждават да бягаме.

— Тогава си спомняш как си се измъкнал и…

— Да си спомням ли? Очевидно и ти си бил там. Паметта ли те изведе?

— Тя помогна.

— Въпреки предупрежденията, аз се помайвах, наблюдавайки „аза на собствените аз“ и непрестанните промени. Отражения на отраженията — до безкрайност.

— Очарованието на „сърцевината на моето аз“. Дяволски малко са съумелите да се измъкнат от подобна дълбочина. Имал си късмет.

— Не съм убеден, че трябва да се нарича късмет. Знам, че съществува Първо осъзнаване, някакво пробуждане…

— Което пък разкрива, че не е първото…

— Исках да зърна собственото си аз в корена на същото!

— Останалите участници в срещата не забелязаха ли нещо странно у теб?

— По-късно осъзнах, че съм седял с каменно изражение, скрило цялата мисловна гимнастика.

— Не си ли говорил?

— Не, бях буквално онемял. Изтълкували са го като „очакваната резервираност на башара“. Толкова за репутацията ми!

Айдахо понечи да се засмее, но си спомни за видеоочите. Моментално осъзна как наблюдателите-вардияни ще изтълкуват последните откровения. Безумна дарба в един опасен потомък на атреидите. Сестрите знаеха за огледалата. Всеки избягал оттам е подозрителен. Какво ли са му показали те?