Дюн (Том трети)

— Ще се обръщаш към мен така, както и останалите — каза тя вместо поздрав: — Почитаема мама.

Той се поклони, за което бе предупреден предварително, и повтори:

— Почитаема мама.

В гласа ѝ нямаше и следа от прикрита сила. Нисък контраалт с отсенки, издаващи надменност и пренебрежение. Приличаше на възрастна атлетка или акробатка с вече позабавени движения, оттеглила се от активна дейност, но съхранила мускулния тонус и уменията си в определена степен. Кожата на лицето ѝ беше плътно опъната върху черепната кутия, скулите — силно изпъкнали. Устата с тънки устни свидетелстваше за арогантност, сякаш всяка дума беше буквално изстрелвана към хора с незначителна стойност.

— Хайде, влизай и сядай — разпореди се тя, посочвайки към стоящ пред нея стол-люлка.

Уаф дочу изсъскването на затварящия се люк зад себе си. Оставаше сам с ужасната жена! Видя тънкия кабел на устройството, който влизаше в лявото ѝ ухо. Явно носеше „копойче“. Собствените му стреломети бяха обработени и промити срещу „копойчета“, след което оставени да киснат в радиационна баня при минус 3400 температура по скалата на Келвин в продължение на пет СГ съгласно предписанията на специалната технология. Достатъчно ли беше?

Внимателно се отпусна в посочения му стол.

Обагрените в оранжево контактни лещи в очите на почитаемата мама ѝ придаваха жестоко изражение, което допълваше страха, внушаван от цялостното ѝ присъствие. И как само беше облечена! В червено трико под късо синьо наметало. Лицевата повърхност на наметалото бе украсена с перлички, подредени в причудливи плетеници и драконоподобни изображения. Седеше на стола, сякаш се намираше на трон, а ръцете ѝ, напомнящи удължени нокти на граблива птица, лежаха спокойно върху страничните облегалки.

Уаф огледа стаята. Неговите хора бяха проверили мястото заедно с иксиански персонал по поддържането и представители на почитаемата мама.

Направихме всичко, което е по силите ни — помисли Майсторът на майсторите и опита да се отпусне.

Почитаемата мама се изсмя.

Уаф я погледна с максимално възможното за момента спокойствие.

— Сега ме претегляш — обвини я той. — Мислиш си за огромните ресурси, които можеш да използваш: всички фини и по-груби инструменти и прибори, способни да приведат заповедите ти в действие.

— Не си позволявай подобен тон, когато говориш с мен. — Думите ѝ бяха произнесени тихо и спокойно, но просмукани с толкова отрова, че тлейлаксианецът почти подскочи. Загледа изпъкналите мускули по краката на жената и тъмночервената тъкан на трикото, обвило кожата ѝ сякаш бе част от тялото.

Времето за срещата бе подбрано така, че да е удобно и за двамата. Въпреки всичко той се чувстваше объркан и в неизгодно положение. Ами ако сведенията на неговите осведомители се окажеха верни? Вещицата сигурно си бе подготвила някакви тайни оръжия.

Жената му се усмихна без никакъв намек за хумор.

— Опитваш се да ме сплашиш — рече Уаф.

— И успявам.

Гневът буквално го задуши, но направи всичко възможно да не се издаде с гласа си: — Дойдох по твоя покана.

— Надявам се, че си се отказал напълно от идеята за пряк сблъсък с мен, който със сигурност ще изгубиш — едва не пропя почитаемата мама.

— Дойдох, за да установим съюз помежду ни — кимна той. Какво искат? — питаше се в същото време. — Непременно трябва да имат нужда от нещо.

— Що за съюз може да съществува между нас? Как да съградиш нещо на потъващ сал? Пфу! Пък и често пъти се случва договорите да се нарушават.

— За какво трябва да се спазарим?

— Да се спазарим ли? Аз не се пазаря. Интересува ме полата, когото направихте за вещиците.

Не долови нищо особено в тона ѝ, но въпросът ускори пулса му.

По време на един от животите си като гола̀ Уаф бе трениран от ментат-изменник. Способностите на ментата се оказаха по-големи от допустимото. Бяха принудени да го убият, но съхраниха ценния опит от случая. Внезапният спомен сега предизвика лека недоволна гримаса, макар че всъщност Уаф никога не бе забравял наученото.

Атакувай и попивай информацията, дошла с атаката!

— Не ми предлагаш нищо в замяна — високо каза той. — Засега компенсацията ми е тайна. Тлейлаксианецът я изгледа презрително.

— Подиграваш ли ми се?

Тя оголи в жестока усмивка снежнобелите си зъби.

— Не можеш да оцелееш в измислената от мен игра, а по всяка вероятност не го и желаеш.

— Следователно съм в пълна зависимост от добрата ти воля!

— Да, в зависимост! — жената присви устата си, сякаш думата бе оставила неприятен вкус. — Защо продавате голѝте на вещиците, а след това убивате творенията си?

Уаф силно стисна устни и не отговори.

— По някакъв начин сте променили последния още при създаването му. Най-малко по отношение на неговатаI способност да си възвърне оригиналната памет…

— Колко много знаеш! — възкликна той, надявайки се, че неприятното му хилене не ѝ е подсказало нищо. Шпиони! Очевидно имаше нейни шпиони, внедрени при вещиците! А нямаше ли и предател в посветените тлейлаксиански среди?