Дюн (Том трети)

Слънцето полягаше отвъд хоризонта, когато тя излезе от засводената улица в края на поселището. Закрачи бързо в осветената от звездите пустиня, опипвайки я със сетивата си, както бе правила още в детските години. Ой, ето и канелен аромат. Червеи наблизо.

Спря, обърна се на северозапад с гръб към последния слънчев светлик и сложи опънатите си длани над и под очите по старата привичка на свободните, ограничавайки едновременно обзора и светлината. Започна да наблюдава през подръчния хоризонтален визьор. Всяко тяло, спускащо се от небето, трябваше да премине през тесния процеп между дланите й.

Още тази нощ ли? Навярно ще започнат да слизат само след пълно стъмване, забавяйки момента на обясненията. Цяла нощ за размисъл.

Тя зачака с бин-джезъритско търпение. Огнена дъга очерта тънка линия над северния хоризонт. Още една. И още една, ориентирани точно към космодрума. Шийена долови ускорените удари на сърцето си. Дойдоха!

Какво ли послание носят за Сестринството? Връщащи се с триумфа на победата войници или бежанци? Разликата можеше да се окаже незначителна, имайки предвид еволюцията на Одрейдиния план.

Ще разбере сутринта.

Свали ръце от очите си и почувства, че трепери. Дълбоко вдишване. Молитвата.

След малко вече вървеше със специалната крачка, научена в пустинните пясъци на Дюн и запомнена завинаги. Бе почти забравила колко труд изисква тя от мускулите на краката. Сякаш носиш допълнителен товар. Използваните рядко напоследък мускули я наболяваха, но веднъж овладяната неритмична стъпка никога не можеше да бъде забравена.

А имаше време, когато дори не ми се присънваше, че отново ще мога да вървя така.

Ако наблюдателите-вардияни успееха да уловят тази мисъл, колко ли щяха да се зачудят на своята Шийена?

Изглежда бе претърпяла неуспех. Беше отрасла във всекидневния ритъм на Дома на Ордена. Тукашната планета разговаряше с нея на ниво, разположено под повърхността. Усещаше земята, дърветата, цветята — всяко растящо нещо, станало сякаш част от самата й същност. А сега се бе появило някакво смущаващо раздвижване или послание, изречено на език, който идваше от друга планета. Тя чувстваше как и пустинята се променя, заговаряйки също на този чужд език. Пустиня. Не безжизнена, а живееща по твърде различен начин в сравнение с кипналия някога в зеленина Дом на Ордена.

По-малко живот, но изпълнен с повече сила. Шийена чуваше пустинята: тихо приплъзване, шушукащи гласове на насекоми, тъмно шумолене на преследващи криле отгоре и бързите, едва доловими цопвания в пясъка — кенгурови мишки в очакване на деня на поредното вземане на властта от червеите. Уали няма да забрави да изпрати флора и фауна от Дюн. Спря на хребета на висок бархан. Пред нея в мрака, размил краищата на континенталната дюна, се простираше океан в стоп-кадър — сянка на вълна, спускаща се върху бряг от неспирно меняща се твърд. Безбрежно море-пустиня. Дошло много отдалече, то щеше да достигне до други, още по-чудновати места. Ще те отведа там, стига да мога.

Нощен бриз от сухоземите към районите с по-обилна влага зад нея положи тъничък пласт прах по бузите и носа, като размята краищата на косата й по своя път. Налегна я тъга. А какво можеше да бъде. Това вече нямаше значение. Важни са нещата, които съществуват. Тя пое дълбоко дъх. Ароматът на канела бе по-силен. Мелиндж. Подправка и червеи в близост. Червеи, доловили присъствието й. Колко скоро въздухът щеше да бъде достатъчно сух, за да пораснат те и се заемат с отглеждането на своята реколта, както го бяха правили на Дюн?

Планетата и пустинята.

Виждаше ги като две половини на една сага. Също като „Бин Джезърит“ и човешкия род, комуто служеше Ордена. Равни по значение половини. Но би могла да се появи безцелна празнота, дори ако едната запази големината и значението си. Може би дори без смъртта да се окаже предпочитан изход или някоя от двете да се види въвлечена в безцелно движение. Ето къде бе заплахата от победа на почитаемите мами. Устремили се към своя цел, но слепи и безогледни!

Слепци във враждебен свят. Затуй Тиранът бе запазил Сестринството. Знаел е, че ни показва само пътя, не и посоката. Нещо подобно на играта, при която някой шегобиец вика на кучето „дръж“, а на заека „беж“, така че въобще не е трудно да се разбере какво ще стане накрая.

Обаче поетът има пълно право.