Дюн (Том трети)

Всички, които заминаха и няма как да бъдат последвани. Все пак разполагаме с аксолотловите си резервоари, имаме клетките на Айдахо в децата си. Не съвсем същите, но близки до тях… Нека си мисли, че е избягал!

— Добре ли си, старша майко? — В гласа на Бел ясно личеше загриженост.

Дар, ти ме предупреждаваше за безумни неща, но аз не те послушах.

— След като се нахраним, ще изведа съветниците на инспекционна обиколка из Централата. Кажи на помощницата да ми приготви ябълково вино, преди да си тръгне.

Белонда излезе с мърморене. Най-естественото нещо за нея.

Дар, накъде ме водиш и как го правиш?

Искаш да те водят ли? Обиколка на живота ти с водач? Затова ли умрях?

Но те взеха със себе си и Ван Гог!

Той ли ще ти липсва?

Защо го взеха, Дар?

Саркастичен смях сподири думите й, а Мурбела бе доволна, че някой друг не го чу.

Не разбираш ли какви са намеренията й?

Схемата на Мисионария!

О, много повече. Следната фаза: от Муад’Диб на Тирана, на почитаемите мами, на нас, на Шийена… На кого по-нататък? Не го ли виждаш? То е тук и се намира в самия край на мислите ти. Приеми го, както би преглътнала горчиво питие.

Мурбела потръпна.

Схващаш ли? Горчивото лекарство от бъдещето на Шийена? Някога мислехме, че всички лекарства трябва да бъдат горчиви, за да има полза от тях. Никаква лечебна сила в сладкото.

Дар, задължително ли трябва да се случи?

Някои ще се задавят и ще умрат от лекарството. Но оцелелите могат да създадат интересни модели.

„Сдвоените противоположности определят силните ти желания, но превърнали се в копнеж, не ти предлагат друга възможност, освен да останеш в техния затвор.“

Важно напомняне от Зенсуни

— Даниел, ти съзнателно им позволи да се махнат!

Възрастната жена отри ръцете си в оцапалата предница на градинарската престилка. В лятното утро около нея цъфтяха цветя, от околните дървета подвикваха птици. Съвсем лека мъгла се стелеше по небето, залято до хоризонта със златисто лъчене.

— Е, Марти, не беше съзнателно — отвърна Даниел.

После взе шапката си с плитко дъно и обърната надолу периферия и приглади подобната на храсталак сива коса, преди да я наложи на главата си.

— Не, просто ме изненада. Знаех, че ни вижда, но не подозирах, че е зърнал и мрежата.

— А бях избрала такава хубава планета за тях! — възкликна Марти. — Една от най-добрите. Истинско изпитание на възможностите им.

— Няма смисъл да се вайкаш! — каза Даниел. — Вече са някъде, където не можем да ги стигнем. Никак не му беше леко обаче и все се надявах да го заловя.

— С тях бе и тлейлаксиански Майстор — напомни му Марти. — Видях го, когато минаха под мрежата. Толкова много исках да проуча друг Майстор.

— Не разбирам защо. Винаги ни подсвиркваше, принуждавайки ни да ги стъпчем. Не, не ми се нрави подобно отношение към Майстори и ти добре го знаеш. Ако не ставаше дума за тях…

— Те не са богове, Даниел.

— Нито пък ние.

— Продължавам да мисля, че ги остави да избягат. Толкова много държиш на подрязването на розите си!

— Какво все пак искаше да кажеш на Майстора, Марти?

— Бях готова да се пошегувам, когато попита кои сме. Винаги го правят. Щях да му кажа: „А ти кого очакваше? Самия дядо Господ с дългата брада ли?“

Даниел захихика:

— Щеше да падне голяма веселба. Толкова им е трудно да приемат, че лицетанцьорите могат да не зависят от тях.

— Не виждам защо. Съвсем естествено следствие. На тях дължим способността да поемаме спомените и опита на други хора. Да съберем достатъчно и да…

— Марти, сдобиваме се с личности!

— С каквото и да е. Редно е било Майсторите да знаят, че някой ден ще разполагаме с нужното, за да вземаме собствени решения за своето бъдеще.

— И за тяхното ли?

— О, щях да му се извиня, след като го поставя на мястото му. Е, Даниел, не е ли вярно, че с успех се разпореждаш с другите?