Дивергенти

Ръцете на Тобиас се плъзгат по моите и ги стискат здраво. Маркъс няколко секунди издържа на погледа ми. Очите му пак приличат на черни дупки също като в зоната на страха на Тобиас. После Маркъс отклонява поглед.

- Трябва да вървим - колебливо произнася Тобиас. - Влакът ще пристигне всеки момент.

Вървим по коравата земя към железопътната линия. Тобиас е стиснал здраво челюсти и гледа право пред себе си. Чувствам внезапен пристъп на разкаяние. Може би трябваше да го оставя сам да се разбере с баща си.

- Съжалявам - проронвам тихо.

- Няма за какво да съжаляваш - отвръща той и взима ръката ми в своята. Пръстите му още треперят.

- Ако вземем влака в обратната посока, може да отидем на територията на Миротворците - казвам. - Натам тръгнаха всички оцелели.

- Ами Прямите? - пита брат ми. - Според вас те какво ще направят?

Нямам представа как биха реагирали Прямите на нападението. Те не биха подкрепили Ерудитите - никога не биха направили скришом подобно нещо. Но също така може и да не се обявят срещу тях.

Стоим няколко минути край релсите, докато дойде влакът. През това време Тобиас ме вдига на ръце, защото не чувствам краката си. Скланям глава на рамото му, поемайки с пълни гърди аромата на неговата кожа. Откак-то ме спаси от нападателите, винаги свързвам уханието на кожата му със закрила. Дори сега, колкото по-дълго го вдишвам, толкова по-защитена се чувствам.

Голата истина обаче е, че няма ка1е да се почувствам в безопасност, докато Питър и Маркъс са с нас. Опитвам се да не гледам в тяхната посока, но усещам присъствието им, сякаш някой е метнал одеяло върху главата ми. По ирония на съдбата трябва да продължа напред заедно с ония, които мразя, докато любимите ми хора останаха мъртви зад мен.

Мъртви или превърнати в убийци. Къде ли са Кристина и Тори сега? Дали скитат из улиците, изгарящи от чувството за вина заради онова, което са извършили? Или са обърнали оръжието си срещу онези, които ги принудиха да го направят? А може би самите те са вече мъртви. Ще ми се да знаех.

Но в същото време ми се иска никога да не разбера това. Ако е все още жива, Кристина ще открие тялото на Уил. Срещнем ли се пак с нея, нейните опитни очи на Прям ще прозрат, че аз съм го убила. Знам това, вината ме смазва и души, ето защо трябва да я забравя. Принудена съм да я забравя.

Влакът пристига и Тобиас ме пуска на земята, за да мога да се кача. Затичвам се покрай вагона, после се мятам настрани и падам вътре върху лявата си ръка. Пропълзявам далече от вратата и се облягам на стената. Кейлъб сяда насреща ми, а Тобиас - до мен, образувайки преграда между тялото ми и Питър и Маркъс. Моите врагове. Неговите врагове.

Влакът потегля и аз гледам към града зад нас. Той се смалява все повече, докато пред нас не се показва краят на железопътната линия, появяват се лесове и поля, които бях твърде малка да оценя, когато ги видях за първи път. Добротата на Миротворците ще ни утеши за известно бреме, но не може да останем завинаги при тях. Скоро Ерудитите и подкупните лидери на Безстрашните ще започнат да ни търсят и ние ще трябва да продължим напред.

Тобиас ме притиска към себе си. Допираме глави и колене и създаваме само наше си пространство; то ни предпазва от онези, които причиняват смут в душите ни; дъхът ни се смесва, докато вдишваме и издишваме.

- Родителите ми загинаха днес - казвам.

Но макар да го изричам гласно и въпреки че е истина, това не ми звучи реално.

- Умряха, за да спасят тен - продължавам. Това е важно.

- Те са те обичали - отвръща Тобиас. - И според тях това е бил най-добрият начин да ти го покажат.

Кимвам, очите ми проследяват линията на челюстта му.

- Ти самата едва не умря днес - продължава той. - За малко да те застрелям. Ти защо не стреля срещу мен, Трис?

- Невъзможно беше да го направя - отговарям. - Все едно да бях застреляла самата себе си.

В погледа му има болка, той се навежда толкова близо към мен, че устните му ме докосват, докато говори.

- Трябва да ти кажа нещо - казва.

Прокарвам пръсти по изпъкналите жили на ръката му и го поглеждам.

- Може би съм влюбен в теб. - Той леко се усмихва. - Но все пак ще изчакам да се уверя, че наистина е така.

- Много разумно от твоя страна - отвръщам на усмивката му. - Трябва да открием някакъв лист, за да можеш да изготвиш списък с плюсовете и минусите.

С тялото си усещам смеха му, носът му се плъзга по челюстта ми, устните му се притискат в кожата зад ухото ми.

- А може вече да съм сигурен - казва. - Просто не искам да те плаша.

Засмивам се кратко.

- Ти си знаеш.

- Добре тогава! - обявява той. - В такъв случай те обичам.

Целувам го, докато влакът навлиза в непознатата неосветена територия. Целувам го колкото ми душа иска, може би по-дълго, отколкото е редно, защото брат ми седи насреща, само на крачка от нас.

Бъркам в джоба си и вадя хард диска с базата данни на симулацията. Въртя го в ръце. Той улавя гаснещите лъчи и ги отразява. Очите на Маркъс алчно следят движенията ми. „Не сме в безопасност - казвам си. - Все още не."

Притискам хард диска към гърдите си, отпускам глава на рамото на Тобиас и се опитвам да заспя.