Дивергенти

- Не съм сигурна дали я контролираше, или просто я следеше - казвам. - Така или иначе тя е вече завършена. Нямам представа какво е направила Джанийн, но симулацията работи самостоятелно.

Той поклаща глава.

- Това е... невероятно! Ужасно, зловещо... и невероятно!

Долавям движение върху един от екраните и виждам брат си, Маркъс и Питър на първия етаж на сградата. Заобиколени са от войници на Безстрашните, всичките в черни дрехи и въоръжени.

- Тобиас! - произнасям отчетливо. - Сега!

Той се втурва към монитора на компютъра и почуква с пръст върху екрана няколко пъти. Сега не мога да следя какво точно прави. Интересува ме единствено брат ми. Той е изпънал ръка пред себе си с насочен пистолет - съ щия, който му дадох, сякаш е готов да стреля всеки момент. Прехапвам устни. „Не стреляй!" Тобиас докосва екрана още няколко пъти, изписвайки букви, които нямат никакъв смисъл за мен. „Не стреляй!"

Виждам огнена линия - искра, лумнала от дулото на един от пистолетите - и ахвам. Брат ми, Маркъс и Питър се повалят на земята с ръце над главите. След миг и тримата се размърдват и аз разбирам, че са още живи. Войниците на Безстрашните настъпват. Черен грозд около брат ми.

- Тобиас - казвам.

Той пак докосва екрана и всички на първия етаж замръзват по местата си.

Ръцете им безволно се отпускат.

После Безстрашните отново се раздвижват, главите им се въртят във всички посоки, те захвърлят оръжието си, устите им се разтварят така, сякаш крещят, блъскат се един друг, някои падат на колене, стиснали главите си в ръце, и се люлеят напред-назад, напред-назад.

Напрежението в гърдите ми отслабва и аз сядам с въздишка.

Тобиас се е надвесил над компютъра и сваля гърба на кутията.

- Трябва да се добера до базата данни - казва, - иначе просто пак ще стартират симулацията.

Наблюдавам безумието, което цари върху мониторите. Сигурно същото се случва и по улиците. Оглеждам екраните един по един, търсейки сектора на Аскетите в града. Показва го само един монитор - на най-долния ред в ъгъла на стаята. На него Безстрашните стрелят едни срещу други, блъскат се, пищят - истински хаос. Облечени в черно мъж и жена падат на земята. Хора се разбягват в различни посоки.

- Пипнах ги! - обявява Тобиас и вдига компютърния хард диск. Това е само парче метал с големината на дланта му. Той ми го подава и аз го пъхам в джоба си.

- Трябва да се махаме оттук - казвам, изправям се и посочвам екрана вдясно.

- Наистина. - Той ме прегръща през раменете. - Ела!

Тръгваме заедно по коридора и завиваме зад ъгъла. Асансьорът ми припомня за баща ми. Не мога да се удържа и се оглеждам за тялото му.

Виждам го на пода до асансьора, обкръжено от телата на неколцина охранители. От устата ми излиза приглушен писък. Извръщам очи. В гърлото ми се надига жлъчка и аз повръщам срещу стената.

За миг имам чувството, че всичко в мен се срива; при-клякам край тялото и дишам през устата, за да не усещам мириса на кръв. Притискам устните си с длан, за да заглуша риданията. Още пет секунди. Още само пет секунди слабост, после ще стана на крака. Една, две. Три, четири.

Пет.

Смътно си давам сметка какво ме заобикаля. Отначало има асансьор, после зала от стъкло и полъх на студен въздух. Тълпа крещящи войници на Безстрашните, облечени в черно. Оглеждам се за Кейлъб, но никъде не виждам лицето му, не и докато не излизаме от стъклената сграда на слънчева светлина.

Кейлъб се втурва към мен, когато излизам от вратата, аз политам към него. Той ме хваща здраво.

- Татко? - произнася само.

Само поклащам глава.

- Хубаво - казва, като едва не се задавя с тази дума. - Той би искал да стане точно така.

През рамо виждам Тобиас да спира насред крачка. Цялото му тяло се вдървява и той впива очи в Маркъс. В бързината да унищожа симулацията съм забравила да го предупредя.

Маркъс пристъпва към него и прегръща сина си. Тобиас продължава да стои като вкопан в земята, ръцете му остават отпуснати край тялото, лицето е безизразно. Забелязвам как адамовата му ябълка подскача, той е вперил поглед някъде нагоре.

- Сине! - въздиша Маркъс.

Тобиас изкривява лице.

- Ей, ти! - провиквам се, като се дръпвам от Кейлъб. Още помня как коланът на Маркъс се усука около китката ми в зоната на страха на Тобиас. Втурвам се между двамата, блъскайки Маркъс назад. - Ей! Махни се от него!

Усещам дъха на Тобиас във врата си - той излиза на къси остри тласъци.

- Стой далече от него! - просъсквам.

- Беатрис, какви ги вършиш?! - възкликва Кейлъб.

- Трис! - тихо проговаря Тобиас.

Маркъс ме поглежда възмутено, но на мен този поглед ми се вижда доста престорен - очите му са прекалено разширени и устата му е твърде широко разтворена. Ако има начин да изтрия това изражение от лицето му, бих го направила.

- Не всички статии на Ерудитите са пълни с лъжи -казвам, присвивайки очи срещу Маркъс.

- Какви ги говориш? - тихо се обажда той. - Не знам с какво са ти напълнили главата, Беатрис, но...

- Единствената причина да не те застрелям досега е, че именно той трябва да направи това - отговарям. - Стой далече от Тобиас, или ще си променя решението!