Дивергенти

- Какво да осъзная? - питам, без да се обръщам. - Цената на всяка пропиляна секунда се измерва със смъртта на още един от Аскетите и превръщането на поредния от Безстрашните в убиец. Това вече го осъзнах. Сега е твой ред.

- Има правилен начин, по който да постигаш всичко.

- Какво те кара да мислиш, че знаеш кой е той? - казвам.

- Моля ви, престанете да се карате - прекъсва ни Кей-лъб с укорителен глас! - Сега имаме по-важна работа.

Продължавам да се катеря нагоре с пламнали страни. Само преди няколко месеца не бих дръзнала да се опълча на баща си. Може би и преди няколко часа също не бих го направила. Но нещо се промени, когато застреляха майка ми. И когато отведоха Тобиас.

Дочувам пъшкането и пухтенето на баща ми през шума на бързея. Бях забравила, че е по-възрастен от мен и че неговият скелет вече не може да удържа тежестта на тялото.

Преди да изкача металните стъпала, които ще ме отведат над стъкления покрив, се притаявам в мрака и наблюдавам светлите петна, образувани от слънчевите лъчи по стените на Ямата. Изчаквам така, докато сенки не закрият тези светли петна и изчислявам кога ще се появи следващата сянка. Охраната се придвижва на всяка минута и половина, стои на място дванайсет секунди, после продължава.

- Там горе има въоръжени мъже. Щом ме видят, ще ме убият, стига да им се удаде случай - тихо казвам на баща ми. Търся с поглед очите му. - Да ги оставя ли да го направят?

Той ме наблюдава мълчаливо в продължение на няколко секунди.

- Върви - казва накрая - и нека Бог ти помага!

Предпазливо изкачвам стъпалата и спирам малко преди

главата ми да се подаде над тях. Чакам, наблюдавайки движението на сенките. Когато една от тях спира, пристъпвам нагоре, насочвам пистолета и стрелям.

Куршумът не уцелва охранителя. Забива се в стъклото под него. Стрелям отново и залягам, докато куршумите чаткат по пода около мен. Слава богу, че стъкленият покрив е брониран срещу куршумите. Иначе щеше да се пръсне, аз да се проваля долу и да умра.

Един охранител по-малко. Стискам зъби и опирам ръка в покрива, търсейки с поглед следващата си мишена през стъклото. Насочвам пистолета и стрелям срещу охранителя, който тича срещу мен. Куршумът го уцелва в ръката. За щастие това е ръката, с която стреля, защото захвърля пистолета настрани и се подхлъзва.

Цялото ми тяло се тресе. Мятам се през отвора на покрива и докопвам изпуснатия пистолет преди него. Покрай главата ми просъсква куршум, толкова е близо, че развява кичури от косата ми. Прехвърлям дясната си ръка през срещуположното рамо, преодолявайки изгарящата болка, която подпалва цялото ми тяло, и стрелям три пъти зад мен. По някакво чудо единият куршум уцелва охранителя отзад. В очите ми бликват сълзи от болка, които не съм способна да овладея. Току-що разкъсах шевовете на раната си. Сигурна съм.

Насреща се появява друг охранител. Хвърлям се по корем и насочвам и двата пистолета с опрени върху пода ръце. Целя се право в черната точка, която е дулото на пистолета му.

После става нещо неочаквано. Той прави знак с глава. Показва ми да се разкарам.

Трябва да е Дивергент.

- Чисто е! - провиквам се.

Охранителят се втурва към залата на зоната на страха и изчезва.

Бавно се изправям на крака, притискайки дясната си ръка към гърдите. Зрителното ми поле се стеснява и вече не виждам нищо друго, освен целта отпред. Ще тичам по тази тясна пътека и няма да спра, нито ще мисля за друго, докато не стигна края.

Подавам единия пистолет на Кейлъб и затъквам другия в колана си.

- Според мен двамата с Маркъс трябва да останете тук с него - казвам, сочейки с глава Питър. - Той само ще ни забави. Погрижи се никой да не ни проследи.

Моля се да не разбере какво точно целя - да го задържа тук, за да е в безопасност. Нищо, че е готов с радост да пожертва живота си за каузата. Кача ли се в стъклената сграда, може би никога вече няма да се върна обратно. Най-доброто, на което се надявам, е да унищожа симулацията, преди да ме еюекутират. Кога се реших да предприема тази самоубийствена мисия? Защо взимането на това решение не беше трудно за мен?

- Няма как да стоя тук безучастно, докато си горе и рискуваш живота си - отговаря Кейлъб.

- Трябваш ми тук - отговарям.

Питър се свлича на колене. Лицето му лъщи от пот. Замалко да го съжаля. После обаче се сещам за Едуард и превръзката, с която нападателите ми завързаха очите, и съчувствието прераства в омраза. Кейлъб най-накрая кимва в знак на съгласие.

Приближавам един от повалените охранители и му взимам оръжието. Опитвам се да гледам встрани от смъртоносната рана. Сърцето ми бие до пръсване. Не съм яла, не съм спала, не съм успяла да се наплача на воля, нито да изкрещя болката си, не сьм спирала нито за миг. Прехапвам устни и се устремявам към асансьорите отдясно. Осми етаж.

Щом вратата на асансьора се затваря зад мен, облягам глава на стъклената стена, заслушана в пиюкането, което отбелязва всеки следващ етаж.

Поглеждам бегло баща си.

- Благодаря ти, че закриляш Кейлъб - проговаря той. -Беатрис, аз...