Дивергенти

Баща ми се приземява толкова близо до ръба на покрива, че дъхът ми спира. Той сяда върху чакъла, а аз изтласквам Кейлъб пред себе си. Брат ми застава на края на вагона и се хвърля напред, без да съм му казала. Правя няколко крачки назад, за да си осигуря летящ старт и се мятам от вагона точно преди да подмине края на покрива.

За миг увисвам 8 празното пространство, после краката ми се удрят в бетона и аз политам настрани, далече от рьба на покрива. Коленете ме болят, а ударът разтърсва тялото ми и раненото рамо започва да пулсира. Сядам, дишайки тежко, и се оглеждам наоколо. Кейлъб и баща ми стоят на самия ръб и държат здраво ръцете на Маркъс. Той не е успял да се приземи на покрива, но и още не е паднал.

Някъде дълбоко в мен едно злобно гласче нарежда: „Падни, падни, падни!".

Но той не го прави. Баща ми и Кейлъб го измъкват отгоре. Ставам и си отупвам панталона. В главата ми се върти единствено мисълта за следващата крачка. Едно е да накараш някого да скочи от движещ се влак, съвсем друго е да го направи от покрива на висока сграда.

- Причината да попитам дали имате страх от високо е следващото, което ни предстои - казвам, отивайки до края на покрива. Дочувам провлачените им стъпки зад гърба си и стъпвам на самия ръб. Отдолу идва въздушно течение, което повдига ризата ми. Отправям поглед към дупката в земята, от която ме делят седем етажа; притварям очи, когато вятърът духва в лицето ми. - На дъното има мрежа - продължавам, поглеждайки през рамо. И тримата изглеждат объркани. Още не могат да схванат какво искам от тях. - Не му мислете, просто скачайте! - заключавам.

Обръщам се и се накланям назад. При това движение губя равновесие. Падам като камък, очите ми са затворени, едната ръка е протегната встрани, за да почувствам вятъра. Старая се да отпусна максимално мускулите си, преди да се ударя в мрежата. Тя ми се вижда като бетонна плоча, когато я връхлитам с раненото рамо напред. Стискам зъби и се претъркулвам настрани към ръба, вкопчвам се в пилона, за който е завързана и премятам единия си крак навън. Приземявам се на колене върху платформата, погледът ми е замъглен от сълзите.

Кейлъб изскимтява, когато мрежата се огъва под натиска на тялото му, а после се изпъва. Изправям се с известна трудност.

- Кейлъб - изсъсквам, - насам!

Задъхан, той изпълзява до края на мрежата и се прека-турва през ръба, падайки тежко върху платформата. С намръщено лице, едва се изправя на крака и ме зяпва с отворена уста.

- Колко пъти... си правила... това? - пита с пресекливо дишане.

- Сега ми е за втори път - казвам.

Той поклаща глава.

Когато баща ми пада върху мрежата, Кейлъб му помага от другата страна. Щом се изправя върху платформата, той се превива и повръща през ръба. Спускам се по стълбите и когато стигам дънрто, чувам Маркъс да се удря със стон в мрежата.

Пещерата е празна, а коридорите се губят в мрака.

Джанийн се е постарала да изглежда така, сякаш в лагера на Безстрашните няма жива душа, с изключение на войниците, които изпрати да охраняват компютрите. Открием ли войниците, ще намерим и компютрите. Поглеждам през рамо. Маркъс стои върху платформата, побелял като платно, но невредим.

- Значи това бил лагерът на Безстрашните! - казва той.

- Точно така - отговарям. - Е?

- Не съм и предполагал, че ще го видя някога - отговаря, а ръката му се плъзга по стената. - Не е нужно да се държиш толкова нападателно, Беатрис.

Никога досега не съм обръщала внимание колко са студени очите му.

- Имащ ли някакъв план, Беатрис? - обажда се баща ми.

- Да. - Истина е. Имам план, макар да не знам кога точно го измислих.

Също така не съм сигурна и че ще проработи. Но мога да разчитам на няколко неща: в лагера няма останали много от Безстрашните; те не се отличават с особен финес и аз ще направя всичко възможно, за да ги спра.

Тръгваме по осветен на всеки десет крачки коридор, който води към Ямата. Щом стигаме до първото осветено място, чувам изстрел и залягам на земята. Някой трябва да ни е забелязал. С пълзене се измъквам в тъмното. Огнена искра от изстрел просветва откъм вратата за Ямата.

- Всички добре ли са? - питам.

- Да - отговаря баща ми.

- Тогава остани на място!

Хуквам покрай стената. Лампите стърчат на известно разстояние от нея и точно под тях има тъмна ивица. Достатъчно дребна съм, за да се скрия в нея, ако се долепя до стената. Така мога да се промъкна до края на коридора и да изненадам охранителя, който стреля по нас, преди да успее да прати някой куршум в главата ми. Може би.

Едно от нещата, за които съм благодарна на Безстрашните, е, че ме обучиха да елиминирам страха.

- Които и да сте вие - разнася се вик, - предайте оръжието и вдигнете ръце!

Извръщам се настрани и прилепвам гръб към стената. Тръгвам бързо с едното рамо напред, прехвърляйки единия крак пред другия, и присвивам очи, за да се ориентирам в полумрака. Следващ изстрел раздира тишината. Стигам до последната лампа и застивам за миг в сенките, изчаквайки очите ми да се пригодят.