Дивергенти

Едва ли ще победя в ръкопашен бой, но ако се придвижа достатъчно бързо, до схватка може и да не се стигне. С леки стъпки поемам към охранителя край вратата. На няколко крачки от него си давам сметка, че познавам тази тъмна коса, която винаги сияе, дори в почти непрогледен мрак и този тесен в основата нос.

Това е Питър.

Студ пропълзява по кожата ми, обгръща сърцето ми и потъва в стомаха.

Лицето му е напрегнато - той не е от сомнамбулите. Оглежда се, но погледът му минава високо над главата ми и се устремява далече напред. Щом продължава да мълчи, значи не е склонен да преговаря с нас; просто ще ни избие без повече въпроси.

Облизвам устни, минавам на спринт оставащото разстояние и замахвам с долната част на ръката. Ударът попада в носа му, той изпищява и вдига и двете си ръце към лицето. Тялото ми прелива от адреналин и когато подбел-ва очи, го ритам в слабините. Пада на колене, оръжието му изтрополява на земята. Сграбчвам го и опирам дуло в темето му.

- Защо си буден? - питам.

Той вдига глава. Аз зареждам куршум в цевта и въпросително извивам вежди.

- Лидерите на Безстрашните... оценили моите резултати и ме извадиха от симулацията - отговаря.

- Защото са установили, че ти вече притежаваш наклонности на убиец и съвестта няма да ти попречи с,а избиеш няколкостотин души - казвам. - Има логика.

- Аз не съм... убиец!

- Не познавам друг от Прямите, който да е такъв лъжец като теб. - Почуквам с дулото по черепа му. - Къде са компютрите, които контролират симулацията, Питър?

- Няма да ме застреляш.

- Защо хората постоянно подценяват характера ми? -продължавам тихо. - Въобразяват си, че като съм дребна, момиче и Дървена, не е възможно да бъда жестока. Но грешат.

Отмествам пистолета с няколко сантиметра наляво и стрелям в рамото му.

Писъкът му изпълва коридора. От ръката му шурва кръв и той изпищява отново, опрял чело в пода. Пак насочвам пистолета към главата му, пренебрегвайки сш я>ма на вина в гърдите си.

- Сега, след като осъзна грешката си - казвам, - ще ти дам още един шанс да ми кажеш каквото те питам, преди да те прострелям на по-лошо място.

Има още нещо, на което мога да разчитам: Питър не е готов на саможертва.

Той извръща глава и втренчва блеснало око в мен. Зъбите му са се впили в долната устна и дъхът му излиза пресекливо. После на пресекулки си поема въздух. И пак пре-секливо издишва.

- Те чуват всичко - процежда той през стиснатите зъби. - Ако ти не ме убиеш, те ще го направят. Единственият начин да ти кажа, е, ако ме измъкнеш оттук.

- Какво?

- Да ме... о-о-ох!... вземеш със себе си - произнася с изкривено лице той.

- Искаш да те взема с мен? \ - повтарям. - Да взема човека, който се опита да ме убие?

- Точно така - изохква той. - Ако наистина искаш да откриеш онова, което ти трябва.

Това прилича на приемлив вариант, но не е. С всяка пропиляна минута, докато наблюдавам Питър и си припомням как беше завладял кошмарите ми и колко щети ми причини, поредните десетина Аскети умират от ръката на лишени от разум войници.

- Добре - казвам и едва не се задавям с тази дума. - Хубаво.

Дочувам стъпки зад гърба си. Без да отклонявам пистолета, поглеждам през рамо. Баща ми и другите двама приближават към нас.

Баща ми сваля ризата си с дълги ръкави. Отдолу носи сива тениска. Прикляква до Питър и увива дрехата около ръката му, завързвайки я стегнато. Докато притиска плат та към кървящата рана на Питър, вдига поглед към мен и казва:

- Трябваше ли непременно да го простреляш?

Не отговарям.

- Понякога болката е за добро - спокойно отбелязва Маркъс.

Пред очите ми се появява образът му как стои пред Тобиас с колан в ръка и чувам кънтящия му глас. „Това е за твое добро." В продължение на няколко секунди не откъсвам поглед от него. Наистина ли го вярва? Звучи, сякаш е максима на Безстрашните.

- Да вървим! - казвам. - Ставай, Питър!

- Настояваш той да ходи? - пита недоумяващо Кей-лъб. - Да не си полудяла?!

- Не съм го простреляла в крака, нали? - отвръщам. - Не. Е, тогава ще върви с нас. Къде отиваме, Питър?

Кейлъб помага на Питър да се вдигне на крака.

- В стъклената сграда - отговаря той с изкривено лице. - На осмия етаж.

И ни повежда към вратата.

Пристъпвам, потъвайки в грохота на водата и синьото сияние на Ямата. Сега тя е пуста, каквато никога не съм я виждала. Оглеждам стените, търсейки някакви признаци на живот, но не забелязвам нито движение, нито фигури, стаени в сенките. Въпреки това, държа пистолета в готовност и тръгвам по пътеката, която води към стъкления покрив. От тази пустота по гърба ми полазват тръпки. Напомня ми безкрайното поле в моя кошмар с враните.

- Кое ти дава право да стреляш по хората? - пита баща ми, докато ме следва по пътеката. Минаваме покрай ателието за татуировки. Къде ли е Тори сега? Ами Кристина?

- Точно сега не му е времето за дебат по етика - отговарям.

- Напротив, сега е идеалното време - настоява т:т. -Скоро ще ти се отвори случай да застреляш още някого и ако не осъзнаеш...