Дивергенти

Стискам зъби и този път се удържам да не викам. От многото болки, които трябваше да изтърпя в този ден -болката от огнестрелната рана, от давенето, от ваденето на куршума; болката от това да намеря и завинаги да изгубя майка си и Тобиас - тази е най-леката за понасяне.

Баща ми приключва с шиенето на раната, откъсва конеца и покрива шева с превръзка. Кейлъб ми помага да стана, измъква през глава горната си блуза с дълъг ръкав и ми я подава.

Татко ми помага да провра дясната си ръка през ръкава и аз нахлузвам блузата през глава. Тя е широка, безформена и има свеж дъх, мирише на Кейлъб.

- Е? - тихо пита баща ми. - Къде е майка ти?

Свеждам поглед, не желая аз да съм вестителят на тази новина, не искам с нея да започва нашата среща.

- Отиде си - казвам. - Спаси ми живота.

Кейлъб затваря очи и дълбоко си поема дъх.

За миг баща ми онемява, после си връща самообладание-т о, извръща влажни очи и кимва.

- Това е добре - казва, гласът му звучи неестествено. -Хубава смърт.

Ако проговоря сега, ще рухна. Не мога да си го позволя. Затова само кимвам.

Ерик нарече храброст самоубийството на Ал и не беше прав. Смъртта на майка ми е истинска храброст. Сещам се колко спокойна беше в този момент, колко целеустре-мена. Храброст не е само това, че загина за мен; храброст е, че го направи без уговорки, без колебание, сякаш това е единственият възможен избор.

Кейлъб ми помага да стана. Време е да огледам и останалата част от помещението. Майка ми заръча да ги закрилям. Заради това и защото съм една от Безстрашните, мой дълг с да поема лидерството сега. Не зная как ще се справя с такова бреме.

Маркъс се надига. Видът му ме подсеща как усуква колана около китката ми и нещо ми стяга гърдите.

- Засега ние сме единствените оцелели - казва той най-накрая. - Трябва да напуснем града. Най-добрият вариант е да отидем при Миротворците с надеждата, че ще ни приемат. Знаеш ли нещо за стратегията на Безстрашните, Беатрис? Дали ще прекратят бойните действия през нощта?

- Не Безстрашните са подготвили стратегията - казвам. - Всичко това е планирано от Ерудитите. И не става въпрос за това, че те командват.

- Как така те командват - повтаря баща ми. - Какво искаш да кажеш?

- Искам да кажа, че деветдесет процента от Безстрашните в момента са като сомнамбули - отговарям. - Контролирани са чрез симулация и не си дават сметка какво вършат. Единствената причина да не съм в тяхното си стояние е, че съм... - Поколебавам се дали да изрека думата. - Не се поддавам на психически контрол.

- Психически контрол? Значи те не осъзнават, че избиват хора в момента?! - пита баща ми с разширени очи.

- Точно така.

- Това е... ужасно. - Маркъс клати глава. Съчувственият му тон звучи доста пресилено. - Представете си само да се събудят и да осъзнаят какво са направили...

Стаята утихва, сигурно защото всички Аскети в този момент си представят какво е да си на мястото на войниците от армията на Безстрашните и точно тогава ми хрумва нещо.

- Трябва да ги събудим - казвам.

- Какво? - неразбиращо пита Маркъс.

- Ако успеем да събудим Безстрашните, те сигурно ще се вдигнат на бунт срещу това, което става - обяснявам. - Така Ерудитите ще останат без армия. Аскетите вече няма да бъдат избивани. С всичко това ще се приключи.

- Едва ли ще стане толкова лесно - обажда се баща ми. -Дори без помощта на Безстрашните, Ерудитите ще открият друг начин да...

- Пък и как ще ги събудим? - добавя Маркъс.

- Ще открием компютрите, които контролират симулацията, и ще унищожим базата данни - казвам. - Програмата. Всичко.

- Лесно е да се каже, трудно е да се свърши - намесва се Кейлъб. - Те може да са навсякъде. Не става просто да цъфнем в централата на Ерудитите и да започнем да си врем носа нагоре-надолу.

- Те са... - свивам вежди. Джанийн. Джанийн говореше за нещо важно по телефона, когато двамата с Тобиас влязохме в кабинета й; толкова важно, че да затвори слушалката на някого, за да не чуем. „Не можеш просто да ги оставиш без охрана." А после, когато отпращаше Тобиас, каза: „Пратете го в контролния център!". Контролният център, където Тобиас е работел и преди. Където е охранителната система на Безстрашните. И компютрите на Безстрашните. - Те са в лагера на Безстрашните -казвам. - В това има логика. Там се съхраняват всички данни на Безстрашните, защо тогава да не контролират и тях точно от това място.

Бегло осъзнавам, че съм казала „тях". Вчера, формално погледнато, станах една от Безстрашните. Но не се чувствам такава.

Не съм и от Аскетите обаче.

Предполагам, че съм такава, каквато винаги съм била. Нито от Безстрашните, нито от Аскетите, нито без-кастова. Дивергент.

- Сигурна ли си? - настоява баща ми.

- Това е една „информирана догадка" - отговарям. - И най-добрата ми теория за момента.

- Тогава трябва да решим кой отива там и кой продължава към Миротворците - казва той. - Каква помощ ти трябва, Беатрис?