Дивергенти

Този въпрос ме стъписва, както и изражението му. Той гледа на мен като на равен. Говори ми, сякаш съм му р;=вна. Или ме е признал за зряла личност, или е приел, че вече не съм негова дъщеря. Второто е по-вероятно и по-болезне-но.

- Всички, които могат и имат волята да използват оръжие - казвам. - И не се страхуват от високо.

37

Основните сили на Ерудитите и Безстрашните са съсредоточени в сектора на Аскетите в града. Колкото повече се отдалечаваме от него, толкова по-малка е вероятността да срещнем някакви трудности.

Не ми се наложи да решавам кой точно да дойде с мен. Кейлъб беше очевидният избор, тъй като е наясно с по-голямата част от плана на Ерудитите. Маркъс настоя да се присъедини, въпреки възраженията ми, защото умее да работи с компютри. А баща ми се държи така, сякаш неговото място е предрешено още от самото начало.

Известно време наблюдавам как останалите тичат в противоположната посока - към безопасността, към Миротворците, - после им обръщам гръб и поемам към града, към мястото на военните действия. Стоим край релсите на влака, който ще ни води право към опасността.

- Колко е часът? - питам Кейлъб.

Той поглежда часовника си.

- Дванадесет и три.

- Трябва да пристигне всеки момент - казвам.

- Ще спре ли? - пита той.

Поклащам глава.

- Движи се бавно през града. Ще потичаме известно време успоредно с вагона, после се мятаме вътре.

Да скоча на влака в движение сега ми се вижда нещо лесно, съвсем естествено. За тях няма да е просто, но е късно за отстъпление. Поглеждам през лявото си рамо и виждам светлината на локомотива да сияе в злато на фона на сивите сгради и шосета. Когато наближава и става все по-голя-ма, се вдигам на пръсти. Накрая локомотивът преминава покрай мен и аз се затичвам. Щом забелязвам отворен вагон, ускорявам, за да се изравня с него, вкопчвам се в дръжката от лявата страна и се мятам вътре.

Кейлъб подскача, пада тежко вътре и се претъркулва на една страна, после помага на Маркъс. Баща ми се мята по очи и се оттласква с крака напред. Те влизат навътре, но аз оставам до вратата, хваната за дръжката, и наблюдавам как градът препуска пред мен.

На мястото на Джанийн бих изпратила повечето войници на Безстрашните при входа над Ямата, пред стъклената сграда. Значи ще бъде по-разумно да минем през задния вход, за което се налага да скочим от покрива.

- Предполагам, вече съжаляваш, че си избрала Безстрашните - обажда се Маркъс.

Изненадана съм, че баща ми първи не зададе този въпрос, но и той като мен сега рее поглед над града. Влакът минава покрай територията на Ерудитите, която тъне в мрак. Отдалече изглежда мирна и спокойна. Между стените на тяхната централа сигурно също е спокойно. Далече от сблъсъка и всичко онова, в чиято основа са те.

Поклащам глава.

- Дори след като лидерите на твоята каста решиха да участват в заговор за сваляне на правителството? - про-съсква Маркъс.

- Трябваше да овладея някои умения.

- Като това да бъдеш безстрашна ли? - тихо пита баща ми.

- Как да бъда жертвоготовна - отвръщам. - Понякога това е едно и също нещо.

- Затова ли на рамото ти е татуиран символът на Ас-кетите? - обажда се Кейлъб.

Мога да се обзаложа, че в очите на баща ми се мярка усмивка.

Усмихвам се леко и кимвам:

- А на другото е символът на Безстрашните.

Стъклената сграда отразява слънчевите лъчи и ги насочва право в очите ми. Изправям се, хванала дръжката край вратата за опора. Почти пристигнахме.

- Когато ви кажа, скачате колкото се може по-бързо -нареждам.

- Да скачаме? - повтаря Кейлъб. - Намираме се на седем етажа от земята, Трис.

- Върху покрива - уточнявам. И като забелязвам смаяното му изражение, добавям: - Затова му викат изпитание на храбростта.

Половината от храбростта е гледната точка. Когато за първи път скочих от движещ се влак, това бе едно от най-трудните неща в живота ми дотогава. Сега ми прилича на детска игра, защото през последните няколко седмици преодолях толкова трудности, колкото другите хора не срещат за цял живот. Нито една от тях обаче не може да се сравни с онова, което се каня да направя в лагера на Безстрашните. Няма съмнение, че ако оцелея, ще се изправя пред още по-големи предизвикателства. Като това да остана безкастова - нещо, което дори не можех да си представя досега.

- Татко, ти си пръв - казвам и отстъпвам назад, за да може той да застане на самия край на вагона. Ако двамата с Маркъс са първи, мога да преценя кога разстоянието между влака и покрива ще бъде най-късо. Надявам се двамата с Кейлъб да се прехвърлим успешно над по-широката празнина, защото сме по-млади. Налага се да поема този риск.

Железопътната линия прави завой и когато се изправя успоредно на покрива, аз изкрещявам:

- Скачай!

Баща ми свива колене и се оттласква напред. Не чакам да разбера дали е успял. Тласкам Маркъс напред и викам пак:

- Скачай!