Дивергенти

Обръщам се на пети, без да отварям очи, и тръгвам, залитайки по уличката. „Северна" и „феърфийлд". Трябва да видя табелите на улиците, за да разбера къде се намирам. Не мога нищо да прочета, погледът ми е замъглен. Примигвам бързо. Стоя само на няколко крачки от сградата, приютила останките от моето семейство.

Стоварвам се на колене пред вратата. Тобиас би казал, че е крайно неразумно да вдигам шум. Шумът ще привлече войниците на Безстрашните.

Опирам чело о стената и крещя. След няколко секунди притискам ръка до устата си, за да заглуша писъка и викам отново; крясък, който преминава в ридание. Пистолетът изтрополява на земята. Уил е още пред очите ми.

В спомените ми той е усмихнат. С извити устни. Равни зъби. Светлина в погледа. Засмян, закачлив, по-жив в спомените ми, отколкото съм самата аз в момента. Трябваше да избирам между себе си и него. Избрах себе си. Но сега също се чувствам мъртва.

Удрям по вратата - два пъти, после три, накрая шест, както ми каза майка.

Изтривам сълзите от лицето си. Предстои да се срещна с баща си за първи път, откакто го напуснах, и не искам да ме види като хлипаща развалина.

Вратата се отваря и Кейлъб застава на прага. Появата му ме стъписва. Той ме гледа неподвижно няколко секунди, после обвива ръце около мен, притискайки раната на рамото ми. Прехапвам устни, за да не изкрещя, но неволно простенвам и той се дръпва назад.

- Беатрис! За бога, да не си ранена?

- Нека влезем! - едва продумвам.

Той плъзга пръст под очите си, попивайки влагата. Вратата се затваря тежко зад нас.

Стаята е мъждиво осветена, но успявам да различа познати лица, съседи, съученици, колеги на баща ми. Баща ми ме гледа така, сякаш ми е поникнала втора глава. Маркъс. Присъствието му ми причинява болка - Тобиас...

Не, няма да го правя, няма да мисля за него.

- Откъде разбра за скривалището? - пита Кейлъб. -Мама успя ли да те открие?

Кимвам. И за мама не искам да мисля сега.

- Рамото ми - казвам само.

Вече съм в безопасност, адреналинът, който досега циркулираше в мен и ме тласкаше дотук, изчезва и болката става непоносима. Свличам се на колене. От дрехите ми по циментовия под капе вода. В гърдите ми се надига ридание и отчаяно иска да излезе навън, но аз го потискам.

Жена на име Теса, която живее малко по-надолу по нашата улица, дотътря дървена палета. Женена е за един от членовете на съвета, но него не го виждам наоколо. Сигурно е мъртъв.

Някой премества лампата от срещуположния ъгъл при нас, за да имаме светлина. Кейлъб изважда комплект за първа помощ, а Сюзън ми носи вода. Няма по-добро място, където да получиш помощ, от стая, пълна с Аскети. Поглеждам крадешком Кейлъб. Той отново е облечен в сиво. Сега нашата среща в лагера на Ерудитите ми се струва като сън.

Баща ми идва при мен, премята ръката ми през раменете си и ми помага да прекося стаята.

- Защо си вир-вода? - пита Кейлъб.

- Опитаха се да ме удавят - отговарям. - А ти защо си тук?

- Направих, каквото ми каза... Каквото мама каза. Проучих серума за симулациите и разбрах, че Джанийн разработва широкообхватни предаватели за него, така че си-

гналът да разшири обсега си, което пък ме заведе до информацията за Ерудитите и Безстрашните... Както и да е. Зарязах инициацията в мига, в който осъзнах какво се случва. Трябваше и теб да предупредя, но вече беше много късно - разказва той. - Сега вече съм безкастов.

- Не е вярно - твърдо казва баща ми. - Ти си с нас.

Заставам на колене върху палетата и Кейлъб отрязва ръкава на ризата ми с медицински ножици. Смъква отрязаното парче плат и открива най-напред татуировката със символа на Аскетите върху дясното ми рамо, а после и трите птици на кл1очицата. Баща ми и Кейлъб гледат с еднакъв потрес и любопитство татуировките, но не казват нищо.

Лягам по корем. Кейлъб държи ръката ми, докато баща ми вади антисептичния препарат от чантичката за първа помощ.

- Вадил ли си досега куршум от някого? - питам, стараейки се немощният ми глас да звучи шеговито.

- Ще се изненадаш какви неща мога да върша - отговаря той.

Сигурно много неща около моите родители биха ме изненадали. Сещам се за татуировката на мама и прехапвам устни.

- Сега ще те заболи - казва той.

Не виждам как ножът влиза в мен, но го усещам. Болката се разпростира по тялото ми и аз крещя през стиснати зъби, мачкайки ръката на Кейлъб. През крясъка чувам как баща ми казва да отпусна мускулите на гърба. От ъгълчетата на очите ми рукват сълзи, но отпускам гърба. Болката избухва отново. Усещам как ножът си проправя път под кожата ми. Продължавам да крещя.

- Хванах го! - казва баща ми. После пуска нещо на пода и то пада с дрънчене.

Кейлъб поглежда баща ми, после мен и накрая избухва в смях. От толкова време не съм го чувала да се смее, че сега това ме разплаква.

- Какво му е толкова смешното? - подсмърчам.

- Не съм си и помислял, че пак ще бъдем заедно - отговаря той.

Баща ми почиства кожата около раната с нещо студено.

- Време е да те шия - казва.

Кимвам. Той вдява иглата, сякаш го е правил хиляди пъти досега.

- Едно - започва той. - Две... Три.