Дивергенти

Джанийн се превива над бюрото, като пелтечи и едва си поема въздух. Разтрива гърлото си, върху което личат яркочервените отпечатъци от пръстите на Тобиас. Кол-кото и бездушна да изглежда, тя все пак си остава човек; в очите й има сълзи, когато вади някаква кутия от чекмеджето на бюрото, отваря я и вътре се показват спринцовка и игла.

Все още дишайки тежко, тя насочва спринцовката към Тобиас. Той стиска зъби, извива тяло и забива лакът в лицето на един от охраната. Войникът го удря в слепоочието с дръжката на пистолета. Джанийн забива иглата в шията на Тобиас. Тялото му се отпуска.

От устата ми се отронва странен звук - нито ридание, нито вик, а някакъв грачещ, стържещ стон, който ми прозвучава чуждо, сякаш идва от друг човек.

- Вдигнете го! - нарежда Джанийн с дрезгав глас.

Войникът се надига заедно с Тобиас. Погледът му не е празен като на войниците сомнамбули; очите му са будни и бдителни. Той се оглежда наоколо, видимо смутен от онова, което вижда.

- Тобиас! - викам го. - Тобиас!

- Той не те познава - казва Джанийн.

Тобиас поглежда над рамото й. Присвива очи и бързо тръгва към мен. Още преди охраната да е успяла да го спре, той сключва пръсти около гърлото ми и почти премазва трахеята ми. Задавям се, лицето ми пламва от придошлата кръв.

- Симулацията вече го манипулира - казва Джанийн. Едва чувам гласа й от звънтенето в ушите. - Тя променя гледната му точка и го кара да бърка приятел с враг.

Един от войниците откъсва Тобиас от мен. Дишам пресекливо, вкарвайки оскъдни глътки въздух в дробовете си.

Него вече го няма. Под контрола на симулацията той вече ще избива хората, които само допреди три минути наричаше невинни. Щеше да е по-милостиво Джанийн да го убие, вместо да му причини това.

- Предимството на този вид симулация е - казва тя с блеснали очи, - че той може да действа самостоятелно, затова е много по-ефективен от войниците сомнамбули. -Тя поглежда към охранителя, който държи Тобиас. Тобиас се съпротивлява с всички сили, мускулите му са напрегнати, а погледът му е впит в мен, но той не ме вижда; не ме гледа така, както го правеше доскоро. - Пратете го в контролния център. Там имаме нужда от някой, който е с ума си, за да ръководи нещата. Както разбирам, той и преди е работил на такова място. - Джанийн притиска длани една в друга. - А нея отведете в стая В13 - продължава тя. После небрежно махва с ръка, за да ме отпрати. Това по-махване ме обрича на смърт, но за нея е просто отхвърляне на поредната задача от списъка, единственият логичен ход по пътя, по който е поела. Тя наблюдава безчувствено как двама от охраната ме избутват от кабинета.

Повличат ме по коридора. Отвътре всичко ми е притъпено, но иначе крещя, мобилизирайки последните останки от волята си. Впивам зъби в ръката на войника отдясно и се усмихвам при вкуса на кръв в устата си. Той ме удря и над мен се спуска мрак.

35

Събуждам се в непрогледен мрак, притисната в тесен ъгъл. Подът под мен е гладък и студен. Докосвам пулсиращото си чело и по пръстите ми се стича течност. Червена - кръв. Когато отпускам ръка, лакътят ми се удря в някаква стена. Къде се намирам?

Над мен започва да трепка светлина. Отначало синият глобус свети мъждиво. Различавам стените на тясна килия и моята подскачаща сянка отпред. Помещението е малко, с бетонни стени и без прозорци, сама съм. Е, почти - върху една от стените е прикачена малка видеокамера.

Близо до краката си забелязвам тесен отвор. Към него е свързана тръба, която води до огромен резервоар в единия от ъглите на килията.

Тръпки тръгват от върховете на пръстите ми, пропълзяват нагоре по рьцете и скоро цялото ми тяло се тресе.

Това сега не е симулация.

Не усещам дясната си ръка. Оттласквам се от стената в ъгъла и на мястото, където съм седяла допреди малко, виждам локва кръв. Не мога дори да се паникьосам. Изправям се, облягам се на стената и дишам. Най-лошото, което може да ми се случи сега, е да се удавя. Опирам чело в стъклото и избухвам в смях. Това е най-страшното нещо, което мога да си представя. Смехът ми преминава в ридание.

Ако откажа да се предам, това може да мине за храброст в очите на онзи, който ме наблюдава чрез камерата, но понякога истинската храброст е не да се биеш, а да посрещнеш достойно неизбежната смърт. Хълцам срещу стъклото. Не се боя да умра, но искам да умра по друг начин, не така.

По-добре да крещя, отколкото да хлипам, затова започвам да викам и да удрям с пета стената зад мен. Кракът ми отскача, аз ритам пак, толкова силно, че петата ми пулсира от болка. Ритам пак и пак, и пак, после отстъпвам назад и забивам лявото си рамо в стената. От удара раната в дясното рамо пламва, сякаш е пронизана с нажежен ръжен.

Водата започва да се процежда от дъното на резервоара.

Камерата означава, че ме наблюдават - не, изучават ме, както биха направили само Ерудитите. За да разберат дали ще реагирам, както по време на симулацията. За да докажат, че съм малодушна страхливка.