Дивергенти

Дочувам пукотевица. Не мога да се огледам, за да разбера откъде идва звукът, но колкото по-нататък вървя, толкова по-силен и остър става той. Най-накрая различавам изстрели от оръжие. Стискам челюсти. Трябва да продължавам да вървя, трябва да гледам право пред себе си.

Някъде напред забелязвам въоръжена жена от Безстрашните да блъска на колене мъж със сиви дрехи. Разпознавам човека - той е един от членовете на съвета. Жената вади пистолет от кобура и с празен поглед стреля в тила на мъжа.

Жената има сив кичур в косата. Това е Тори. Едва не се свличам на земята.

„Продължавай да вървиш!" Очите ми смъдят. „Продължавай да вървиш!"

Минаваме с маршова стъпка покрай Тори и падналия член на съвета. Едва не се разридавам, когато прекрачвам главата му.

После войниците пред мен спират и аз правя същото. Гледам да стоя неподвижно. Единственото ми желание е да открия Джанийн, Ерик и Макс и да ги застрелям. Ръцете ми треперят, невъзможно е да ги овладея. Дишам учестено само през носа.

Пореден изстрел. С ъгълчето на дясното си око забелязвам как някакво сиво петно пада на паважа. Ако продължава така, няма да остане нито един от Аскетите.

Войниците на Безстрашните изпълняват безпрекословно неизречените заповеди, без колебание и без въпроси. Водят група Аскети към една от близките сгради, сред тях има и деца. Море от войници в черно охранява входа. Единствените, които не различавам сред множеството, са лидерите на Аскетите. Може би всички те са вече мъртви.

Един по един войниците на Безстрашните преди мен поемат в една или друга посока, за да изпълнят някаква заповед. Скоро ръководителите ще забележат, че каквито и сигнали да приемат останалите, аз не ги получавам. Какво ще правя, когато това се случи?

- Ама че яко! - възкликва мъжки глас отдясно. Зървам кичур дълга мазна коса и сребърни халки. Ерик. Той ме мушка с показалец в бузата и аз едва се удържам да не блъсна ръката му.

- Наистина ли не ни виждат? Нито ни чуват? - пита женски глас.

- Напротив, могат да виждат и да чуват. Но не възприемат по същия начин онова, което виждат или чуват - обяснява той. - Получават команди от нашите компютри посредством предавателите, които им инжектирахме... - При тези думи той притиска пръст в шията ми на инжектираното място, за да й го покаже. „Стой мирно! - казвам си. Мирно, мирно, мирно!" - И ги изпълняват безпрекословно.

Ерик прави крачка встрани и ухилен се надвесва към лицето на Тобиас.

- Ето това вече е красота - казва. - Легендарният Фор.

Вече никой няма да си спомня, че съм бил на второ място, нали? И никой повече няма да ме пита: „Какво е да си минал инициацията с човек, който има само четири страха}". -Той измъква пистолета си и го опира в дясното слепоочие на Тобиас. Пулсът ми бие до пръсване в черепа. Не може да стреля, няма да го направи. Ерик вирва глава. - Мислиш ли, че някой ще обърне внимание, ако го застрелят при нещастен случай?

- Давай да вървим! - казва жената, в гласа й звучи отегчение. Явно и тя е от водачите на Безстрашните, щом има правото да даде разрешение на Ерик. - Той вече е никой.

- Жалко, че не прие предложението на Макс, Фор. Жалко за теб, разбира се - тихо процежда Ерик, докато зарежда куршум в цевта.

Дробовете ми горят, сдържам дъха си близо минута. С ъгълчето на окото забелязвам ръката на Тобиас да помръдва, но моята вече е на пистолета. Опирам дулото в челото на Ерик. Очите му се разширяват, чертите на лицето му се отпускат и за миг той изглежда като останалите войници сомнамбули на Безстрашните.

Показалецът ми се свива около спусъка.

- Дръпни пистолета от главата му - казвам.

- Няма да ме застреляш - отговаря Ерик.

- Това е любопитна теория - отвръщам. Но наистина не съм способна да го убия, не мога. Стискам зъби и отпускам ръката си, прострелвайки крака на Ерик. Той изкрещява и стиска крака си с две ръце. В мига, в който пистолетът вече не е насочен в главата му, Тобиас вади своето оръжие и стреля в крака на спътницата на Ерик. Не чакам да видя дали я е улучил. Грабвам ръката на Тобиас и побягвам.

Ако успеем да стигнем до пряката, ще изчезнем между сградите и няма да могат да ни открият. Остава ни да изминем около двеста метра. Чувам стъпки зад нас, но не се обръщам. Тобиас сграбчва ръката ми и силно я стиска, дърпайки ме напред, по-бързо, отколкото някога съм тичала в живота си; по-бързо, отколкото изобщо мога да тичам. Препъвам се подир него. Чувам изстрел.

Болката е остра и внезапна, започва от рамото и пуска електрически стрели по цялото ми тяло. Викът засяда в гърлото ми и аз падам, бузата ми се охлузва о паважа. Вдигам глава, забелязвам коленете на Тобиас край мен и крещя:

- Бягай!

Когато ми отговаря, гласът му е спокоен и тих:

- Няма.

След секунди сме обкръжени, Тобиас ми помага да стана, поемайки тежестта на тялото ми. Болката замъглява погледа ми. Войниците на Безстрашните са ни наобиколили с насочено оръжие.

- Дивиргенти - казва Ерик, застанал на куц крак. Лицето му е бяло като платно. - Предайте оръжието!

34