Дивергенти

Не мога да участвам във война срещу Аскетите, срещу семейството си. По-добре да умра. Зоната на страха доказа това. Пред мен няма голям избор. Постепенно планът ми се избистря. Трябва да се преструвам, докато стигна колкото може по-близо до сектора на Аскетите в града. Ще спася семейството си. Без значение какво ще стане след това. Залива ме вълна на облекчение.

Колоната послушници върви по тъмен коридор. Нито виждам Уил пред себе си, нито по-напред от него. Кракът ми среща нещо твърдо, политам напред и разпервам ръце. Коляното ми се удря в ръб - стъпало. Изправям се. Толкова съм напрегната, че чак зъбите ми тракат. Не са забелязали това. Прекалено тъмно е. За бога, дано наистина е достатъчно тъмно.

Когато стълбището завива, в пещерата нахлува светлина и аз най-после мога пак да различа раменете на Уил пред себе си. Съсредоточавам се да вляза в неговия ритъм, когато стигаме върха на стълбището и преминаваме покрай друг от лидерите на Безстрашните. Сега вече знам кои са истинските водачи, защото те единствени са будни.

Е, не са съвсем единствените. Сигурно и аз съм будна, защото съм Дивергент. Щом е така, тогава и Тобиас трябва да е буден. Освен ако не съм се заблудила за него.

Трябва да го открия.

Заставаме край железопътната линия в редица, която се простира чак докъдето стига периферното ми зрение. Влакът спира пред нас, вратите на всички вагони са отворени. Един по един всичките ми приятели от послушниците се качват във вагона отпред.

Не мога да обърна глава, за да потърся Тобиас в навалицата, но скришом поглеждам встрани. Лицата отляво са ми непознати. На няколко крачки вдясно от мен обаче забелязвам високо момче с късо подстригана коса. Може и да не е той, няма как да сьм сигурна, но не трябва да изпускам удобния случай. Нямам представа как да се добера до него, без да привлека вниманието върху себе си. Но трябва някак да го настигна.

Вагонът пред нас се напълва и Уил се отправя към следващия. Това ми дава идея и вместо да спра, когато той спира, се промъквам още няколко крачки надясно. Всички наоколо са по-високи от мен, телата им ще ме прикриват. Правя още една крачка вдясно, стискайки зъби. Прекалено много движения. Ще ме хванат. „Моля ви, не ме хващайте!

Един от членовете на Безстрашните с празен поглед подава ръка на момчето пред мен, то я поема, но движенията и на двамата са като на роботи. Стискам подадената ми ръка, без да поглеждам нагоре и се качвам във вагона.

Изправям се и се озовавам лице в лице с онзи, който ми помогна да се кача. Очите ми отскачат нагоре само за секунда, за да го огледам. Тобиас, със същия празен поглед като всички останали. Нима съм сбъркала и той не е Дивергент? Сълзи напират в очите ми, но аз ги преглъщам и се дръпвам от него.

Около мен се трупат и други, заставаме в четири ре-диии, рамо до рамо. После се случва нещо странно - нечии пръсти се преплитат с моите и една длан опира вътрешността на ръката ми. Тобиас, хванал ръката ми.

Тялото ми се съживява от прилива на енергия. Стискам ръката му и той ми отвръща със същото. Той е буден. Права бях.

Изгарям от желание да го погледна, но се насилвам да стоя мирно и да гледам право напред, докато влакът потегля. Той бавно движи палеца си в кръг по дланта ми. Иска да ме успокои, но вместо това ме напряга още повече. Имам нужда да поговоря с него. Имам нужда да го погледна.

Не виждам накъде тръгва влакът, защото момичето пред мен е много високо. Гледам втренчено в тила й и се концентрирам върху ръката на Тобиас в моята, докато колелата не започват да скърцат по релсите. Нямам представа колко време съм стояла така, но гърбът ме боли, значи е било доста дълго. Спирачките на влака стържат, докато спира. Сърцето ми блъска в гърдите толкова силно, че ми е трудно да дишам.

Малко преди да скочим от вагона, с периферното зрение виждам Тобиас да обръща глава към мен и крадешком го поглеждам. Тъмните му очи ме гледат настойчиво и той казва:

- Бягай!

- Семейството ми - прошепвам.

После продължавам да гледам право пред себе си и ко-гато идва моят ред, скачам от вагона. Тобиас върви пред мен. Трябва да се концентрирам в тила му, но улиците, по които минаваме, са ми познати и постепенно преставам да обръщам внимание на колоната Безстрашни отпред. Минавам покрай мястото, откъдето на всеки шест месеца заедно с майка ми взимахме нови дрехи за семейството; ето я спирката на автобуса, където навремето сутрин го чаках за училище; тротоарът е толкова разбит, че двамата с Кейлъб трябваше да играем на прескочи кобила, за да стигнем от другата страна.

Сега всичко е съвсем различно. Сградите са пусти и тъмни. По улиците гъмжи от войска на Безстрашните, която марширува в отсечен ритъм, с изключение на офицерите, застанали на всеки стотина метра. Те ни наблюдават как преминаваме или пък на групички обсъждат нещо. Няма признаци да се държат по-особено. Наистина ли са дошли да воюват?

Изминавам близо километър, преди да открия отговора на този въпрос.