Дивергенти

Той хваща крака ми и го дръпва към себе си. Стоварвам се на пода върху рамото си. От болката ми причернява. Опитвам се да го погледна. Той изнася крак назад, сякаш се кани да ме ритне. Изправям се на колене и протягам ръка към пистолета. Не знам какво ще правя с него. Не бих могла да застрелям Тобиас. Не мога да го направя, невъзможно. Него, истинския, все още го има там някъде, дълбоко скрит.

Той ме сграбчва за косата и ме влачи по пода. Посягам на свой ред и го стискам за китката. Но той е прекалено силен и челото ми се удря в стената.

Него все още го има там някъде.

- Тобиас! - проронвам.

Дали наистина хватката му се отпусна? Извивам тяло и го ритам, кракът ми улучва бедрото. Когато косата ми се изплъзва между пръстите му, се хвърлям към пистолета и дланта ми притиска студения метал. Преобръщам се по гръб и насочвам оръжието към него.

- Тобиас - казвам, - знам, че си още тук!

Ако наистина е така обаче, едва ли щеше да се втурне към мен с намерението този път вече да ме убие.

Главата ми пулсира. Изправям се на крака.

- Тобиас, моля те! - умолявам го. Направо съм жалка. Сълзите стоплят лицето ми. - Моля те, погледни ме! - Той тръгва към мен, движенията му са заплашителни, бързи, мощни. Пистолетът се тресе в ръцете ми. - Моля те, погледни ме, Тобиас, моля те!

Дори когато се мръщи свирепо, очите му изглеждат зъ мислени. Спомням си как устните му се извиват в усмивка.

Не съм способна да го убия. Не знам дали го обичам; дори да е така, не съм сигурна защо. Но знам със сигурност какво би направил, ако ролите ни са разменени. Вярвам, че нищо не е толкова ценно, та да си струва да го убия заради него.

Това сьм го преживявала и преди - в зоната на страха, когато с пистолет в ръка стоях пред любимите си хора, а някакъв глас ми нареждаше да ги застрелям. Тогава предпочетох аз да умра. Не си представям как същият избор би ми помогнал сега обаче. Просто знам, уверена сът, че това е правилното решение и в момента.

Баща ми казва - обичаше да казва, - че има някаква непреодолима сила в саможертвата.

Обръщам пистолета с дулото към мен и го слагам в дланта на Тобиас.

Той опира цевта в челото ми. Сълзите ми са пресъхнали. Въздухът, който докосва страните ми, е студен. Протягам ръка и я опирам в гърдите му, за да почувствам биенето на сърцето му. Поне това е останало непокътнато от истинския Тобиас.

Куршумът влиза в цевта. Може би няма да ми е по-трудно да го оставя да ме застреля сега, отколкото беше в зоната на страха; отколкото е в моите кошмари. Сигурно ще се чуе изстрел, после светлината ще угасне и аз ще се озова в някакъв друг свят. Стоя неподвижно и чакам.

Дали ще ми бъде опростено всичко онова, което сторих, за да стигна дотук?

Не знам. Не знам.

Моля се.

39

Изстрел не последва. Той продължава да ме гледа все така злобно, но не помръдва. Защо не ме застреля? Сърцето му блъска срещу дланта ми. Моето също се мята неистово. Той е Дивергент. Може да преодолее и тази симулация. Която и да е симулация.

- Тобиас - казвам, - това съм аз!

Правя крачка напред и го прегръщам. Тялото му продължава да стои като вкаменено. Но сърцето му ускорява ритъма. Усещам го с бузата си. Приглушени удари, които бият близо до ухото ми. Още един глух звук - пистолетът пада на пода. Той сграбчва раменете ми - прекалено силно и отривисто, пръстите му се забиват в раната, където доскоро беше куршумът. Изкрещявам, когато ме блъска назад. Сигурно иска да ме убие по някакъв особено мъчителен начин.

- Трис! - казва и това е отново той. Устата му се залепя за моята.

Ръцете му ме прегръщат, той ме вдига високо и ме притиска до гърдите си; пръстите му се сключват на гърба ми. Лицето и вратът му са мокри от пот; тялото му се тресе, а моето рамо гори от болка, но на мен не ми пука, не ми пука, не ми пука.

Най-накрая ме пуска на пода и се втренчва в мен, пръстите му галят челото ми, веждите, страните, устните.

От гърдите му се откъсва нещо като ридание, въздишка и стон и той отново ме целува. Очите му блестят от сълзите. Не съм очаквала някога да видя как Тобиас плаче. Става ми болно.

Притискам се към гърдите му и се разридавам, заровила лице в ризата му. Пулсирането в главата ми се усилва, болката в рамото се връща и имам чувството, че тялото ми натежава двойно повече. Облягам се на него и той ме подкрепя.

- Как го направи? - питам.

- Представа нямам - отговаря. - Просто чух гласа ти.

След няколко секунди се сещам защо съм дошла тук. Отдръпвам се, изтривам страните си с опакото на ръката и се обръщам към мониторите. Забелязвам един, който показва позната чешмичка. Спомням си, че Тобиас се държеше като истински параноик, докато ругаех Безстрашните точно на това място. И не сваляше поглед от стената над фонтанчето. Сега вече знам защо.

Двамата с Тобиас стоим пред мониторите в продължение на няколко секунди. Досещам се какво мисли в момента, защото и в моята глава се върти същото: как е възможно нещо толкова малко да контролира толкова много хора.

-Аз ли контролирах симулацията? - пита той.