Дивергенти

Главата ми се удря в земята. Кучето е изчезнало заедно с малкото момиченце. Сега съм сама в празната стая за теста. Бавно се завъртам в кръг, но не виждам отражението си в нито едно от огледалата. Блъскам вратата и излизам в коридора, но това всъщност не е коридор; оказва се автобус и всички седалки са заети.

Заставам в средата и се хващам за дръжката. До мен седи мъж с вестник. Не мога да видя лицето му зад вестника, но забелязвам ръцете му. Целите са в белези като от обгаряне и са се вкопчили в хартията, сякаш искат да я смачкат.

- Познаваш ли този човек? - пита той. Мушка пръст в снимката на първа страница. Водещото заглавие гласи: „Брутален убиец най-накрая заловен!". Втренчвам се в думата „убиец". Мина много време, откакто прочетох за последен път тази дума, но дори и само изписана, тя ме кара да потръпна.

На снимката под заглавието стои млад мъж с нормално лице и брада. Имам чувството, че го познавам, но не мога да се сетя откъде. В същото време усещам, че няма да е добре да кажа на мъжа за това.

- Е? - Долавям гняв в гласа му. - Познаваш ли го?

Ако му кажа, не просто няма да е добре - ще стане много лошо даже. Сърцето ми започва да блъска в гърдите и аз стискам дръжката, за да не проличи, че ръцете ми издайни-чески треперят. Кажа ли, че познавам мъжа от снимката, с мен ще се случи нещо ужасно. Но не мога и да го убедя, че ми е непознат. Остава просто да изхъмкам нещо и да свия рамене, но това ще бъде лъжа.

Кашлям, за да прочистя гърлото си.

- Познаваш ли го? - повтаря мъжът.

Свивам рамене.

-Е?

Тръпки ме побиват. Давам си сметка, че страховете ми са напълно въображаеми - това е просто тест, а не действителност.

- Не - отвръщам небрежно. - Представа нямам кой е.

Човекът се изправя и аз най-накрая виждам лицето му. Носи тъмни очила и устата му е изкривена в озъбена гримаса. Бузата му е прорязана от белези също като ръцете. Той се надвесва над мен. Дъхът му мирише на цигари. „Това не е истина - напомням си, - не е истина."

-Лъжеш - казва той. - Ти лъжеш

- Не лъжа.

- Мога да позная по очите ти.

Изопвам рамене.

- Не можете.

- Ако го познаваш - казва той тихо, - можеш да ме спасиш. Да ме спасиш.

Присвивам очи.

- Е - казвам и стискам челюсти, - обаче не го познавам.

3

Събуждам се с изпотени длани и натежали от чувство за вина гърди. Лежа на стола в огледалната стая. Когато отмятам глава назад, виждам Тори зад мен. Тя е свила устни и сваля електродите от главата ми. Очаквам да каже нещо за теста - дали е приключил и дали съм се представила добре, макар че как бих могла да се проваля на тест като този. Тя обаче дума не обелва, само маха жиците от главата ми.

Изправям се на стола и бърша длани в крачолите на панталоните. Изглежда някъде съм кривнала от правия път, въпреки че всичко се случваше само в главата ми. Дали изражението на Тори е толкова странно, защото не знае как да ми каже колко ужасна личност съм? Ще ми се да ми каже направо каквото има да ми казва.

- Това беше доста озадачаващо - казва тя. - Извини ме. Връщам се веднага.

Озадачаващо?

Притискам колене към гърдите си и заравям лице в тях. Ще ми се да заплача, защото от сълзите може да ми олекне, но не се получава. Как става така, че се проваляш на тест, за който дори не ти е било разрешено да се готвиш?

Колкото повече време минава, толкова по-нервна ставам. Налага се да бърша потните си длани на няколко се-секунди, но може би го правя, защото това донякъде ме успокоява. Ами ако ми кажат, че не съм подходяща за нито една от кастите? Тогава ще остана на улицата като всички безкастови. Изключено. Да си безкастов, не означава единствено да живееш в бедност и несгоди; това те осъжда на изолация от обществото, лишава те от най-важното нещо в живота: от общността.

Навремето майка казваше, че сами е невъзможно да оцелеем, но дори да можем - пак няма да го пожелаем. Без кастата нямаме нито цел, нито основание да живеем.

Разтърсвам глава. Не мога да разсъждавам в това състояние. Трябва да се успокоя.

Най-накрая вратата се отваря и Тори влиза. Вкопчвам се в подлакътниците на стола.

- Съжалявам, че те обезпокоих - казва тя. Стои пред мен с ръце в джобовете. Изглежда бледа и напрегната. - Беатрис, резултатите ти са неокончателни - продължава.

 -Обикновено всеки етап от симулацията елиминира една или няколко от кастите, но в твоя случай само две от тях са изключени.

Вторачвам се в нея.

- Две? - питам. Гърлото ми така се е свило, че едва говоря.

- Ако инстинктивно беше показала отвращение към ножа и беше избрала сиренето, симулацията щеше да ти предложи различен сценарий, който да потвърди принадлежността ти към Миротворците. Това обаче не стана, ето защо изключваме Миротворците. - Тори се почесва по брата. - В нормална ситуация симулацията се развива линеарно и по принципа на елиминацията накрая остава само една от кастите. Но изборът, който ти първоначално направи, не позволи Прямите - следващата възможност - да бъдат окончателно отхвърлени. Ето защо се наложи да променя симулацията и да те кача на автобуса. Чак тогава упоритото ти поддържане на заблудата елиминира Прямите.