Дивергенти

Докладите, които очернят семейството ми като корумпирано и жадно за власт, които наричат родителите ми нравоучителни диктатори? Същите доклади, в които личи прикрита заплаха и се правят намеци за преврат? От тях ми се повдига. А откакто знам, че именно тя ги пише, направо ми се иска да я удуша.

Усмихвам се.

- От цялото си сърце и душа - отговарям.

Един от лакеите на Джанийн, мъж със синя яка на ризата и очила, ме откарва до лагера на Безстрашните в лъскав сребрист автомобил, какъвто досега не съм виждала. Моторът е почти беззвучен. Когато го питам за подробности около колата, той казва, че този е от автомобилите, задвижвани със слънчева енергия. После се впуска в детайлни обяснения как панелите върху покрива трансформират слънчевата светлина в енергия. След шейсетина секунди вече не го слушам, а просто зяпам през прозореца.

Представа нямам какво ще правят с мен, като се върна. Подозирам само, че ще бъде нещо много лошо. Представям си как краката ми се люлеят над бездната и прехапвам устни.

Когато колата спира пред стъклената сграда над лагера на Безстрашните, Ерик вече ме чака на вратата. Хваща ме за ръка и ме повежда вътре, без да благодари на шофьора. Пръстите му стискат толкова силно, че сигурно мястото скоро ще посинее.

Изпречва се пред мен точно на входа. Започва да пука кокалчетата на ръцете си. Като изключим това, е напълно неподвижен.

Неволно започвам да се треса.

Лекото пук на ставите му е единственият доловим звук, освен собственото ми дишане. С всяка секунда той учестява ритъма. Когато това най-накрая приключва, Ерик сплита пръсти пред тялото си.

- Добре дошла обратно при нас, Трис!

- Ерик.

Той трьгва към мен, крачейки предпазливо.

- Какво... - първата дума е произнесена тихо - точно -

добавя, този път по-силно - си въобразяваше?

- Аз... - Толкова е близо, че виждам по лицето му дори дупките, оставени от металните халки на пиърсинга. - Не знам.

- Изкушавам се да те обявя за предател, Трис - продължава той. - Да си чувала някога фразата „Кастата над кръвта!"?

Виждала съм Ерик да върши ужасяващи неща. Чувала съм го да изрича ужасяващи неща. Но никога не съм го виждала такъв. Това вече не е познатият ми маниак, той се владее съвършено и е напълно целеустремен. Предпазлив и тих.

За пръв път осъзнавам какъв точно е Ерик: Ерудит, действайки под прикритие като един от Безстрашните, гений и садист, ловец на Дивергенти.

Искам да побягна.

- Недоволна ли си от живота тук? Да не би случайно да съжаляваш за своя избор? - Веждите му, обкичеии с метални халки, се повдигат въпросително, челото му се сбръчква. - Ще ми се да чуя обяснението ти защо предаде Безстрашните, себе си и мен... - той се удря в гърдите, - като си позволи да проникнеш в централата на друга каста.

- Аз... - Поемам си дълбоко въздух. Той ще ме убие, ако разбере каква съм в действителност, усещам го. Ръцете му се свиват в юмруци. Тук съм съвсем сама, ако нещо с мен се случи, никой няма нито да види, нито да разбере.

- Ако не можеш да дадеш обяснение - меко казва той, - ще бъда принуден да преосмисля мястото ти в класирането. А тъй като явно си твърде привързана към предишната си каста, може да се наложи да преразгледам класирането на твоите приятели. Сигурно малкото момиче от Аскети-те ще приеме второто предупреждение по-сериозно.

Първата ми мисъл е, че не може да го направи, защото е нечестно. После обаче осъзнавам, че точно това ще направи и дори за секунда няма да се поколебае. Напълно е прав: при мисълта, че заради безразсъдната ми постъпка някой друг ще бъде изхвърлен от кастата, страх смазва гърдите ми.

- Аз... - опитвам отново.

Но вече ми е трудно да дишам.

Тогава вратата се отваря. Влиза Тобиас.

- Какви ги вършиш? - обръща се той към Ерик.

- Разкарай се оттук! - отговаря Ерик, гласът му е по-висок и вече не така монотонен. Звучи като предишния Ерик, когото познавам. Изражението му също се променя, става по-живо и променливо. Гледам го захласната колко леко може да превключва и се питам какъв е замисълът зад всичко това.

- Няма - отговаря Тобиас. - Тя е просто едно глупаво момиче. Нямаш причина да я мъкнеш тук и да я разпитваш.

- Просто едно глупаво момиче, значи! - изсумтява Ерик. - Ако беше просто едно глупаво момиче, нямаше да се класира първа, нали така?

Тобиас притиска носа си и ме поглежда през пръсти. Опитва се да ми каже нещо. Започвам трескаво да мисля. Какво ме посъветва наскоро Фор?

Единственото, за което се сещам, е: „Престори се, че си уязвима!" Това и преди ми е помагало.

- Аз... Аз бях толкова объркана, че не знаех какво да направя. - Пъхам ръце дълбоко в джобовете си и забивам поглед в земята. После толкова силно се ощипвам по крака, че ми избиват сълзи и вдигам очи към Ерик, подсмърчайки. -Опитах се да... и... - клатя глава.

- Какво се опита? - настоява Ерик.

- Да ме целуне - обажда се Тобиас. - Аз я отблъснах и тя си плю на петите като някое петгодишно хлапе. Наистина няма за какво да я обвиняваш, освен за глупостта й. - И той изсумтява презрително.