Дивергенти

Очаквам да ми се наложи да си пробивам път с лакти през навалицата и, както обикновено, на всяка крачка да мърморя „Простете!", но се оказва, че не е необходимо. Откакто сьм една от Безстрашните, вече всички ме забелязват. Тълпата ми прави път и очите им ме проследяват, докато отминавам. Свалям ластичето от плитката си и разтърсвам глава, преди да мина през централния вход.

Затварям вратата след себе си и вдигам глава. Помещението е огромно, тихо и мирише на покрити с прах книги. Паркетът на пода скърца под краката ми. По протежение на цялата стена са наредени книжни шкафове, но изглежда служат само за украса, защото масите в средата на помещението са заети от компютри и никой не чете книги.

Всички са се втренчили в мониторите с напрегнати, съсредоточени погледи.

Трябваше да се досетя, че централната сграда на Еруди-тите е библиотека. Един портрет на отсрещната стена привлича вниманието ми. Два пъти е по-висок от мен и чг-тири пъти по-широк, а на него е нарисувана привлекателна жена с бледосиви очи и очила - Джанийн. При вида й сякаш пламък опърля гърлото ми. Представителят на Ерудитите - именно тя е автор на доклада срещу баща ми. Не ми хареса още откакто баща ми започна своите тиради по време на вечеря, а сега направо я мразя.

Под портрета има гравирана плоча с надпис: „Знанието води към благоденствие".

Благоденствие. За мен тази дума носи негативен смисъл. Аскетите я използват, за да опишат прекаленото само-угаждане.

Как стана така, че Кейлъб избра да бъде един от тези хора? Всичко - и онова, което правят, и онова, към което се стремят - е погрешно. Но и той сигурно мисли същото за Безстрашните.

Приближавам към писалището под портрета на Джанийн. Младият мъж зад него изобщо не вдига поглед, дока-то казва:

- С какво мога да ви бъда полезен?

- Търся един човек - отговарям. - Името му е Кейлъб. Знаете ли къде мога да го открия?

- Не ми е разрешено да давам лична информация - отвръща вежливо той, докато трополи с пръсти по екрана пред себе си.

- Той ми е брат.

- Не ми е разре...

Удрям с длан върху писалището, той трепва, губи концентрация и ме поглежда над очилата. Всички глави се обръщат към мен.

- Повтарям - гласът ми реже като нож, - че търся един човек. Той е послушник тук. Не може ли поне да ми кажете къде да го открия?

- Беатрис? - произнася глас зад мен.

Обръщам се и пред мен стои Кейлъб с книга в ръка. Косата му е пораснала и вече покрива ушите. Носи синя тениска и очила с правоъгълни рамки. Въпреки че изглежда като напълно непознат и на мен вече не ми е позволено да го обичам, аз се втурвам към него и го прегръщам с всичка сила.

- Имаш татуировка - казва. Гласът му е приглушен.

- Ти имаш очила - отвръщам. Отстъпвам назад и при-свивам очи. - Зрението ти е отлично, Кейлъб, защо ти е това?

- Ами... - Той хвърля поглед към масите наоколо. - Хайде, ела да излезем навън!

Напускаме сградата и пресичаме улицата. Трябва да подтичвам, за да го настигна. Срещу централата на Еру-дитите някога е имало парк. Сега просто му казват „Ми-лениум" - ивица гола земя и няколко ръждясали метални статуи; едната е абстрактна и представлява посребрен мамут; другата има формата на бобено зърно и до нея приличам на джудже.

Спираме на бетонната площадка край металното бобено зърно, наоколо са насядали на малки групи Ерудити, които четат книга или вестник. Кейлъб сваля очилата и ги пъха в джоба, после прокарва пръсти през косата си. Очите му неспокойно отбягват моя поглед. Сякаш се срамува от нещо. Сигурно и аз би трябвало да се засрамя. Татуирана съм, с разпусната коса и нося прилепнали към тялото дрехи. Въпреки това, не ме е срам.

- Какво търсиш тук? - пита.

- Исках да се върна у дома - казвам, - а ти си част от него.

Той стиска устни.

- Не изглеждаш особено доволен от срещата - добавям.

- Направо загубих ума и дума при вида ти - казва той и слага ръце на раменете ми. - Нали знаеш, че това не е разрешено. Такива са правилата.

- Хич не ми пука - казвам. - Изобщо не ме е грижа, разбра ли?

- А би трябвало. - Гласът му е ласкав, но в очите му пак се появява познатият неодобрителен поглед. - Ако беше на мое място, нямаше да искаш да се забъркваш в неприятности със сегашната ти каста.

- Това пък какво трябва да значи?

Но аз знам съвсем точно какво означава това. За него моята нова каста е най-безмилостната от петте, нищо повече.

- Просто не искам да си навлечеш беда. И няма нужда да беснееш срещу мен - казва той и накланя глава. - Какво се е случило с теб?

- Нищо. С мен нищо не е станало. - Затварям очи и се почесвам по врата. Дори да можех да му обясня всичко, нямаше да го направя. Не мога дори да помисля за това.

- Смяташ ли...? - Той забива поглед във върховете на обувките си. - Смяташ ли, че си направила правилния избор?

- Не мисля, че има такъв - отговарям. - Ами ти?