Дивергенти

- Имам една моя теория, че между себеотрицанието и храбростта не съществува особена разлика. Ако цял живот си бил възпитаван да пренебрегваш себе си, когато попаднеш в рискова ситуация, това се превръща в твой първичен инстинкт. Ето защо със същия успех мога да съм и един от Аскетите.

Усещам как внезапно тялото ми натежава. И цял живот обучение няма да ми стигне. Моят първичен инстинкт ще продължава да е самозащитата.

- Ясно - казвам. - Аз пък напуснах Аскетите, защото не ми е в природата да се жертвам, колкото и да се стараех.

- Едва ли е точно така. - Той ми се усмихва. - Иначе излиза, че онова момиче, което се остави да мятат ножове по него, за да предпази приятеля си, и удари баща ми с колана, за да ме защити, не си била ти.

Оказва се, че той ме познава по-добре от мен самата. Но дори да е така, изглежда немислимо да изпитва нещо повече към мен, защото не съм... Може и да не е вярно. Поглеждам го, смръщила вежди.

- Явно внимателно си ме наблюдавал.

- Обичам да изучавам хората.

- Май и ти си роден за Прям, Фор, лъжите изобщо не ти се удават.

Той слага ръка върху скалата до себе си, пръстите му са успоредни на моите. Поглеждам надолу към ръцете ни. Има дълги тънки пръсти. Ръце, създадени за фини и сръчни движения. Те не са като ръцете на Безстрашните, масивни и здрави, готови всеки момент да строшат нещо.

- Така да бъде! - Той още повече доближава лице към мое-т о, очите му се спират последователно на брадичката, на устните, на носа. - Наблюдавах те, защото ми харесваш. -Изрича го спокойно, дръзко и очите му се втренчват в моите. - И не ми викай Фор, става ли? Хубаво е да чуя пак името си.

Ей така, сякаш между другото, той най-накрая ми се разкри, а аз дори не знам как да реагирам. Бузите ми пламват и единственото, което успявам да изтърся, е:

- Но ти си по-голям от мен... Тобиас.

Той ми се усмихва.

- Вярно, тази огромна пропаст от две години между нас наистина е непреодолима, нали?

- Не се самоподценявам - казвам, - но въпреки това, не го разбирам. Аз съм по-малка от теб. И не съм красива. Аз...

Той избухва в смях - плътен смях, който сякаш извира някъде дълбоко в него - и докосва с устни върха на главата ми.

- Не се преструвай! - изричам само с дъха си. - Знаеш, че е така. Е, не съм грозна, но определено не съм и красавица.

- Така да бъде. Ти не си красавица. Е, и? - Той ме целува по бузата. - Харесваш ми такава, каквато си. Ти си ужасно умна. Ти си смела. И въпреки че разбра за Маркъс... - гласът му омеква, - ... не ме гледаш така, сякаш сьм недоудавено коте.

- Е - отвръщам, - наистина не си!

За миг тъмните му очи потъват в моите и той седи притихнал. После докосва лицето ми и се надвесва, а устните му леко се плъзват върху моите. Реката реве и аз усещам водните пръски върху глезените си. Той се засмива и притиска устни в моите.

Цялата се изопвам като струна, несигурна какво точно трябва да направя, а когато той се отдръпва, вече знам, че нещо не е както трябва или пък съм постъпила лошо. Но той взима лицето ми в шепи, пръстите му притискат страните ми и пак ме целува, този път по-силно, по-увере-но. Плъзгам едната си ръка около него, прокарвам я нагоре по тила и заравям пръсти в късата му коса.

Целуваме се в продължение на няколко минути, дълбоко в гърлото на бездната, заобиколени от рева на водата. Когато най-накрая ставаме, хванати за ръце, осъзнавам, че ако и двамата бяхме направили различен избор, пак можехме да завършим така, но на едно по-сигурно и безопасно място, облечени в сиви, а не в черни дрехи.

27

На следващата сутрин се чувствам олекнала и празноглава. Всеки път, когато се опитам да събера усмивката си, тя отново се връща на лицето ми. Най-накрая се предавам и отказвам да я крия. Оставям косата си разпусната и зарязвам обичайните широки и торбести ризи, за да облека блузата с голи рамене, която открива татуировките ми.

- Какво ти става днес? - пита Кристина, докато отиваме на закуска. Нейните очи са още подпухнали от съня, а чорлавата й коса образува къдрав ореол около лицето.

- Ами нали виждаш, слънцето грее, птичките чуруликат! - отговарям.

Тя въпросително повдига вежди и ме поглежда изпитателно , сякаш иска да ми напомни, че се намираме в тунел под земята.

- Дай на момичето възможност да се наслади на доброто си настроение - обажда се Уил. - Може никога повече да не й се случи.

Шляпвам го по ръката и продължавам забързано към столовата. Сърцето ми блъска в гърдите, защото знам, че по някое време в следващия половин час ще видя Тобиас. Сядам на обичайното си място до Юрая, Уил и Кристина са срещу нас. Мястото от лявата ми страна остава свободно. Питам се дали Тобиас би седнал тук; дали ще ми се усмихне по бреме на закуската, дали ще ме погледне крадешком така, както аз ще го гледам.

Грабвам една филия от панера в средата на масата и твърде ентусиазирано започвам да я мажа с масло. Давам си сметка, че се държа като пълна откачалка, но това е по-силно от мен. Все едно да престана да дишам.