Дивергенти

Нещо масивно ме блъска в гърба. Политам към Фор, пивата ми се удря в ключицата му. Отляво и отдясно се появяват стени. Пространството е толкова тясно, че се налага Фор да притисне ръце към тялото, за да се побере. Таванът с трясък се стоварва върху четирите стени и Фор със стон се превива. Помещението е с размерите на тялото му, не по-голямо.

- Тясно пространство - казвам.

Той издава гърлен звук. Вдигам глава и се дръпвам кол-кото мога по-назад, за да го погледна. Едва виждам лицето му, толкова е тъмно, а и въздухът не достига; всеки диша дъха на другия. Той криви лице, сякаш изпитва силна болка.

- Ей! - викам го. - Всичко е наред. Тук...

Обвивам ръцете му около тялото си, за да има повече място за него. Той сплита пръсти на гърба ми и опира лице в моето, все още пребит надве. Тялото му е топло, но аз усещам само костите и мускулите му; ниш,о не помръдва. Бузите ми пламват. Дали и той ще си помисли, че тялото ми е още на дете?

- За първи път се радвам, че съм толкова дребна - засмивам се. Може да го поуспокоя, ако се шегувам. Пък и самата аз да се разсея.

- Ммм-хм - отговаря той. Гласът му звучи напрегнато.

- Няма как да се измъкнем оттук - казвам. - По-лесно е да се изправиш лице в лице със страха, нали? - Не очаквам да ми отговори. - Единственото, което се иска от теб, е да направиш това място още по-тясно. Влоши още повече положението, за да се отървем. Нали така?

- Да. - Кратка, напрегната и трудна дума.

- Добре. Тогава трябва да се наведем. Готов ли си?

Дръпвам го за кръста, за да го накарам да се свие до мен.

Усещам твърдата редица ребра под ръката си и чувам триенето на дървени дъски една в друга, когато таванът започва да се спуска надолу. Давам си сметка, че нищо няма да се получи с толкова голямо разстояние помежду ни, затова се свивам на кълбо, а гърбът ми опира гърдите му. Едното му коляно е притиснато до главата ми, а другото е свито под мен, така че седя върху неговия глезен. Двамата сме се превърнали във възел от крайници. Край ухото си чувам пресекливо дишане.

- О - дрезгаво казва той, - така с още по-зле! Това определено е...

- Шт! - прекъсвам го. - Прегърни ме.

Той покорно обвива ръце около кръста ми. Усмихвам се срещу стената. Не, това никак, ама никак не ме радва. И изобщо не ми доставя удоволствие, даже хич.

- Симулацията измерва твоята реакция срещу страха -казвам меко. Просто му припомням какво ни каза по-ра-но той самият, това сега може да му помогне. - Затова, ако успееш да нормализираш пулса си, тя ще прелее в друга. Спомняш ли си? Опитай се да забравиш къде се намираме.

- Да. - Усещам как раздвижва устни край ухото ми и по вените ми потича лава. - Това е лесно, нали?

- Знаеш ли, на повечето момчета би им харесало да са затворени натясно с някое момиче. - Подбелвам очи.

- Не и тия, които страдат от клаустрофобия, Трис! -Сега той звучи напълно отчаян.

-Добре де, добре. - Слагам ръка върху неговата и я придърпвам към гърдите си, точно над сърцето. - Почувствай пулса ми. Усещаш ли го?

-Да.

- Чувстваш ли колко е равномерен?

- Бърз е.

- Да, така е, но това няма нищо общо с кутията. -Свивам вежди веднага щом го казвам. Току-що направих признание. Дано само не го е осъзнал. - Всеки път, когато си поема дъх, дишай заедно с мен. Концентрирай се върху това.

- Добре.

Дишам дълбоко, а неговите гърди се надигат и спускат едновременно с моите. След няколко секунди казвам спокойно:

- Защо не ми разкажеш откъде идва този страх? Може пък като говорим за него, това да ни помогне... някак.

Представа нямам как точно ще стане, но звучи добре.

- Хм... Става. - Той отново започва да вдишва и издишва заедно с мен. - Този точно страх е от моето приказно детство. От наказанията, които ми налагаха тогава. В тесния дрешник на горния етаж.

Стискам устни. Помпя как мен ме наказваха - изпращаха ме в стаята ми без вечеря, забраняваха ми едно или друго нещо, здравата ме хокаха. Но никога не са ме затваряли в дрешник. Жестокостта причинява болка, сърцето ми се свива за него. Не знам какво да кажа, затова се опитвам да се държа естествено.

- Майка държеше само зимните ни палта в дрешника.

- Не искам... - Той се задавя. - Всъщност не искам да говорим повече за това.

-Добре. Тогава... ще говоря аз. Питай ме нещо.

- Хубаво. - Той се изсмива неуверено в ухото ми. - Защо сърцето ти препуска така, Трис?

Свивам се и казвам:

- Ами аз... - Опитвам се да намеря оправдание, което не е свързано с обвитите му около кръста ми ръце. - Почти не те познавам. - „Не става." - Почти не те познавам, а съм натикана заедно с теб в някаква кутия, Фор. Според теб защо бие толкова бързо сърцето ми?

- Ако сега се намирахме в твоята зона на страха - казва той, - мен щеше ли да ме има там?

- Не ме е страх от теб.

- Разбира се. Но не това питах.

Той отново се изсмива. Стените се отдалечават с трясък и изчезват, а ние се озоваваме в кръг от светлина, Фор въздъхва и ме пуска. Вдигам се на крака и започвам да отупвам дрехите си, въпреки че по тях не е полепнало нищо. Бърша длани в джинсите си. Усещам внезапен студ зад гърба - Фор вече го няма зад мен.