Дивергенти

- Да, точно така. Твоята помощ - отговарям. - Като пронизваш с нож ухото ми, подиграваш ми се и ме обикваш най-много от всички останали, ми е от голяма помощ, няма що.

- Да ти се подигравам ли? Говориш за случая с ножовете? Тогава изобщо не ти се подигравах - озъбва ми се той на свой ред. - Само исках да ти припомня, че ако се провалиш, някой друг ще трябва да заеме мястото ти.

Притискам тила си с длан и отново си припомням случая с ножовете. Всеки път, когато отвореше уста, той наистина ми припомняше, че ако се предам, Ал ще трябва да заеме мястото пред мишената.

- Защо? - питам.

- Защото си от Аскетите - отговаря - и когато се жертваш за някой друг, в този момент си най-смела.

Чак сега го разбирам. Той не ме е подтиквал да се предам. Той ми е припомнял защо не мога да го направя - защото трябва да защитя Ал. Тази мисъл отново ми причинява болка.

Да защитя Ал. Моят приятел. Моят нападател.

Не съм способна да мразя Ал така силно, както би ми се искало.

Но не мога и да му простя.

- На твое място щях повече да се постарая и да се престоря, че съм преодолял инстинкта си за жертвоготов-ност - казва той. - Ако някои неподходящи хора го усетят, няма да е добре за теб.

- Защо? Каква е причината да се интересуват от моите намерения?

- Твоите намерения са единственото, което ги интересува. Опитват се да ти внушат, че за тях са важни делата ти, но изобщо не е така. Задачата им е не да действаш по определен начин. Те целят ти да мислиш по определен начин, за да могат да четат в теб като в отворена книга. И да не представляваш опасност за тях. - Той опира ръка на стената до главата ми и се надвесва още по-близо. Блузата му е толкова тънка, че различавам очертанията на клЪчиците и леката вдлъбнатина между раменния мускул и бицепса.

Мека ми се да бях по-висока. Тогава крехката ми конструкция щеше да бъде определяна като „грациозна", а не като „детинска" и той сигурно нямаше да гледа на мен като на по-малка сестричка, която трябва да закриля.

Не искам да вижда в мен по-малка сестра.

- Не разбирам защо ги интересува какво мисля - казвам, - след като действам според техните изисквания.

- Ти действаш по начин, по който са ти внушили, че искат от теб - обяснява той. - Но какво става, когато природата ти на Аскет те подтикне да извършиш нещо различно, нещо, което те не желаят?

Нямам отговор на този въпрос и дори не съм сигурна, че той е прав да мисли така за мен. Природата ми на Аскет ли е наистина, или пък е като на една от Безстрашните?

А може би не е нито едното, нито другото. Защото аз съм Дивергент.

- Може да нямам нужда от помощта ти. Не ти ли е хрумвало подобно нещо? - питам. - Както ти е известно, аз не съм слаба и беззащитна. Мога и сама да се справя.

Той поклаща глава.

- Мислиш си, че първосигнално те защитавам, защото си дребна, защото си момиче или пък защото си от Дървените. Но грешиш. - Той надвесва лице над моето и хваща с пръсти брадичката ми. Ръката му мирише на метал. Кога ли за последно е държал пистолет или нож? Кожата ми щипе там, където ме докосва, сякаш по пръстите му тече електрически ток. - Първичният ми инстинкт е да те подложа на изпитание, което да те пречупи, за да разбера докъде стига твоят предел - продължава той и пръстите му стискат силно при думата „пречупи". - Тялото ми се напряга, щом усещам остротата в гласа му; цялата съм изопната като пружина и дори забравям да дишам.

Мрачният му поглед се спира върху очите ми и той добавя:

- Но аз не се поддавам на този инстинкт.

- Защо...? - Трудно преглъщам. - Защо именно това е първичният ти инстинкт?

- Страхът не те парализира, той те кара да се пробудиш. Виждал съм го. Това е нещо забележително. - Той ме пуска, но не се отдръпва, ръката му леко докосва челюстта ми, шията. - Понякога просто ми се иска да те видя отново. Искам да те видя пробудена.

Обвивам ръце около кръста му. Май не съм го планирала. Но и не мога да се откъсна от него. Притискам се към гърдите му, обгръщам го с ръце. Пръстите ми пробягват по мускулите на гърба му.

След миг той докосва талията ми с една ръка и ме притиска към себе си, а с другата глади косата ми. Отново се чувствам слаба и беззащитна, но сега не се боя. Стискам очи. Той вече не ме плаши.

- Не е ли нормално да се разплача сега? - питам, гласът ми излиза приглушен, защото притискам лице в гърдите му. - Защо не мога? Има ли нещо сбъркано в мен?

Симулациите причиниха такава травма на Ал, че той не успя да я преодолее. Защо това не се случи с мен? Защо не съм като него и защо от тази мисъл ми е толкова тревожно, сякаш самата аз се люлея на ръба на пропастта?

- Мислиш ли, че разбирам нещо от сълзи? - тихо пита той.

Затварям очи. Не съм очаквала Фор да ме успокоява, нито пък той се опитва да го прави; въпреки това, сега се чувствам много по-добре, отколкото сред хората, които са мои приятели, моята каста. Облягам глава на рамото му.

- Според теб щеше ли да е още жив, ако му бях простила? - питам.

- Не знам - отговаря. Опира длан в бузата ми и аз се впивам в нея, без да отварям очи.

- Чувствам се така, сякаш съм виновна за всичко.