Дивергенти

- Не знаем защо го е направил - казва Ерик - и така ще ни е по-леко да скърбим днес. Избирайки да бъдем Безстрашни, ние не сме избрали лекия живот. Истината е... - Ерик се усмихва. Ако не го познавах, щях да помисля, че усмивката му е искрена. Аз обаче го познавам. - Истината е, че сега Албърт броди из едно непознато и враждебно място. Той е скочил в бурната вода с тази цел - да попадне на това място. Малцина от нас са толкова дръзки, че да посмеят да тръгнат към мрака, без да знаят какво ги чака там? Агг бърт все още не беше станал един от нас, но можем да сме сигурни, че бе един от най-безстрашните.

Сред тълпата се надигат едновременно вопли и насърчителни викове. Крясъците на Безстрашните звучат различно: високи и ниски, отчетливи и неясни. Техният рев наподобява шума на бурната вода. Кристина поема плоската бутилка от Юрая и отпива. Уил плъзга ръка около раменете й и я придърпва към себе си. Врявата изпълва ушите ми.

- Днес ще го почетем, а ще го помним винаги! - крещи Ерик. Някой му подава тъмна бутилка и той я вдига. - За Албърт, Храбрия!

- За Албърт! - реве тълпата. Навсякъде около мен расте гора от ръце и Безстрашните започват да повтарят монотонно името му. - Албърт! Ал-бърт! Ал-бърт! - Крещят толкова дълго, че накрая името вече не звучи като негово. По-скоро прилича на първичен крясък на първобитна раса.

Обръщам се. Повече не мога да понасям това.

Нямам представа накъде съм тръгнала. По-скоро бродя съвсем безцелно, за да се отдалеча колкото може повече. Поемам по тъмен коридор. В дъното му има чешмичка, обгърната от синкавото сияние на лампата над нея.

Трьскам глава. Храбрия?! Един храбър човек би признал слабостта си и би напуснал Безстрашните, независимо какъв срам ще му донесе това. Гордостта е убила Ал, това е слабостта на всяко Храбро сърце. И моя също.

- Трис?

По тялото ми преминава трепет и аз се обръщам. Зад мен стои Фор, застанал точно в кръга синкава светлина. Тя му придава зловещ вид, засенчва очните му ябълки и хвърля дълги сенки върху бузите.

- Кжво правиш тук? - питам. - Не трябва ли да отдаваш последна почит?

Казвам го така, сякаш е нещо, което горчи в устата ми и трябва да го изплюя.

- АМИ ТИ? - отвръща той. После пристъпва към мен и аз вече виждам очите му. На тази светлина изглеждат черни.

- Не можеш да отдаваш почит на някого, когато не изпитваш към него подобно нещо - отговарям. След това гузната съвест ме бодва и поклащам глава. - Не исках това да кажа.

- Аха, ясно. - Ако се съди по погледа му обаче, той не ми е повярвал. Не мога да го виня.

- Това е пълен абсурд - продължавам и кръвта нахлува в бузите ми. - Ал се е хвърлил в бездната, а Ерик обявява това за храброст?! Същият този Ерик, който те накара да мяташ ножове по Ал! - Усещам как в мен се надига жлъч. Престорените усмивки на Ерик, превзетите му речи, извратените му идеали - направо ми се гади от всичко това. - Той не беше храбър! Ал беше депресиран и страхлив човек и за малко не ме уби! На това ли се отдава почит тук?

- А какво искаш да направи? - пита Фор. - Да го порицае ли? Ал е вече мъртъв. Той не може да ни чуе, прекалено късно е.

- Не става дума за Ал - озъбвам се. - Става дума за всички ония, които сега стоят и слушат. Всички ония, за които да се хвърлят в бездната вече е възможен изход. И защо да не го направят, след като после ще ги мислят за герои? Защо да не постъпят като Ал, ако после имената им ще се помнят? Това е... Не мога...

Разтърсвам глава. Лицето ми гори и сърцето ми бясно бие, опитвам се да се овладея, но не успявам.

- Такова нещо никога не би се случило при Аскетите -почти изкрещявам. - Нищо такова! Никога! Това място погълна и съсипа Ал и не ми пука, че, като го казвам, може пак да бъда обявена за Дървена. Не ти пука!

Фор вдига поглед към стената над чешмичката.

- По-полека, Трис! - казва, без да отмества очи от стената.

- Само това ли ще кажеш? - питам намръщено. - Просто да го давам по-полека? Това ли е всичко?

- Да знаеш, че с нищо не си по-добра от Прямите! - Той ме сграбчва за ръката и ме повлича далече от чешмичката. Хватката му ми причинява болка, но не съм достатъчно силна, че да се отскубна.

Лицето му е толкова близо до моето, че дори мога да видя няколкото лунички, пръснати по носа.

- Слушай внимателно, защото няма да повтарям! - Той поставя ръце върху раменете ми, пръстите му ме натискат надолу и смазват плътта ми. Чувствам се малка и нищожна. - Наблюдават т е. Специално теб.

- Разкарай се от мен! - изричам безсилно.

Той отпуска хватката си и изправя рамене. Част от тежестта в гърдите ми се вдига, когато ръцете му са далече от мен. Плашат ме внезапните промени в настроението му. Те са признак, че той никак не е стабилен вътрешно, а това е много опасно.

- И теб ли наблюдават? - произнасям толкова тихо, че той не би чул, ако не стоеше плътно до мен.

Не ми отговаря.

- Опитвам се да ти помогна - казва вместо това, - но ти не приемаш чужда помощ.