Дивергенти

Обръщам гръб на бездната и долавям движение в десния край на Ямата. Някаква фигура се катери към стъкления покрив. Ако съдя по плавната походка - сякаш краката почти не се отделят от земята - трябва да е Фор.

- Идеята ти е страхотна, но преди това трябва да поговоря с Фор за нещо - казвам, сочейки към бялата фигура, която се изкачва по пътеката. Очите и проследяват ръката ми.

- Сигурна ли си, че наистина искаш да се мотаеш тук сама посреднощ? - пита тя.

- Няма да съм сама, а с Фор. - Прехапвам устни.

Кристина поглежда Уил, той отвръща на погледа й. Сякаш изобщо не са чули какво казвам.

- Добре тогава - сдържано казва Кристина. - Е, ще се видим по-късно.

Кристина и Уил се отправят към спалното помещение. Кристина разрошва косата на Уил, той я смушква в ребрата. Усещам, че ставам свидетел на някакво начало, но не съм сигурна какво ще излезе от това.

Стигам тичешком в подножието на пътеката от дясната страна на Ямата и започвам да се изкачвам. Старая се да вървя колкото може по-бързо. За разлика от Кристина, на мен не ми е трудно да лъжа. Нямам никакво намерение да говоря с Фор - поне докато не разбера накъде е тръгнал посреднощ.

Тичам тихо, почти без да си поемам дъх, докато не стигам стълбата. Заставам в единия край на стъклената стая, а Фор стои в другата. През прозорците виждам светлините на града, които отначало ярко сияят, но започват лека-полека да гаснат, когато наближава полунощ.

В другия край на стаята Фор стои пред вратата на зоната на страха. В едната ръка държи черна кутия, в другата - спринцовка.

- Така и така си вече тук - казва той, без дори да погледне през рамо, - може да влезеш вътре с мен.

Хапя устни и не помръдвам.

- В зоната на страха ли?

-Да.

Тръгвам към него и питам в движение:

- Редно ли е да го правя?

- Серумът те свързва с програмата - отговаря той. -Именно програмата определя през чия зона да те прекара. В момента е настроена за моята.

- Ще ми разрешиш ли да видя това?

- Защо иначе да влизам вътре? - тихо пита той. Не ме поглежда. - Искам да ти покажа нещо.

Той вдига спринцовката и аз накланям глава, за да оголя шията си. Усещам остра болка, щом иглата пробива кожата, но вече съм свикнала с нея. Когато свършва, той ми подава черната кутия. В нея има друга спринцовка.

- Никога досега не съм го правила - казвам, докато я вадя от кутията. Не искам да му причиня болка.

- Точно тук - той докосва едно място на врата си с върха на нокътя. Повдигам се на пръсти и забивам иглата, ръцете ми леко треперят. Той дори не трепва.

Гледа ме в очите през цялото време и когато приключвам, връща двете спринцовки в кутията, после я оставя до вратата. Знаел е, че ще го проследя дотук. Знаел е или се е надявал така да стане. Приемам и едното, и другото.

Той ми подава ръка и аз пъхам длан в неговата. Пръстите му са студени и фини. Май трябва да кажа нещо, но съм толкова стъписана, че не мога да намеря подходящи думи. Фор отваря вратата със свободната си ръка и аз го следвам в тъмнината. Вече се научих без колебание да влизам в тъмни помещения. Дишането ми е равномерно и аз държа здраво ръката на Фор.

- Да видим дали ще разбереш защо ми викат Фор - казва той.

Вратата се затваря с щракване зад нас и оставаме на тъмно. Въздухът в коридора е студен, усещам всяка глътка, която поемат дробовете ми. Вървя на сантиметър от Фор, раменете ни се опират и брадичката ми се пада малко под неговото рамо.

- Как е истинското ти име? - питам.

- Опитай се да разбереш и това.

Симулацията ни поглъща. Подът, върху който стоя, вече не е от бетон. Скърца като метален. От всички страни нахлува светлина и градът се изправя пред нас -сгради от стъкло и арки на железопътните линии. Ние се намираме високо над всичко това. Не съм виждала синьото небе от много дълго време. Когато то се ширва над мен, дъхът ми спира, чувствам се замаяна.

После започва да духа. Вятърът е толкова силен, че трябва да се опра на Фор, за да остана права. Той издърпва ръката си от моята и обгръща раменете ми. Отначало мисля, че така иска да ме защити, но не - той диша учестено и всъщност има нужда от моята подкрепа. Мъчи се да вдишва и издишва с отворена си уста, но зъбите му са здраво стиснати.

За мен гледката от тази височина е много красива, но щом сме тук, значи това е един от неговите най-страшни кошмари.

- Сега трябва да скочим, нали? - опитвам се да надвикам воя на вятъра.

Той кима.

- На „три", става ли?

Още едно кимване.

- Едно... Две... Три! - Дръпвам го след себе си и се втурвам да тичам. Щом правим първата крачка, останалото вече е лесно. Двамата заедно спринтираме към ръба на покрива. Пропадаме като камъни, бързо, въздухът свисти край ушите ни, а замята лети срещу нас. После всичко изчезва и аз се озовавам на четири крака върху пода, ухилена до уши. Този прилив на адреналин ми хареса още в деня, когато избрах Безстрашните. Досега поне това не се е променило.

До мен Фор едва си поема въздух, притиснал ръка към гърдите си.

Ставам и му помагам да се изправи на крака.

- Какво е следващото?

- Това е...