Дивергенти

Той застава отпред. Смее се насреща ми, а аз не съм сигурна дали харесвам точно този негов поглед.

- Може би си родена за Прямите - казва той. - Никак не те бива в лъжите.

- Предполагам, че резултатът от теста за установяване на наклонностите е достатъчно категорично доказателство.

Той поклаща глава.

- Резултатът от теста нищо не доказва.

Присвивам очи и питам:

- Какво се опитваш да кажеш? Резултатът от теста не е ли причината да избереш Безстрашните?

Вълнението се разлива в мен като кръв във вените. Породено е от надеждата той да признае, че е Дивергент; че е същият като мен и двамата заедно ще разберем какво означава да си такъв.

- Не точно - отговаря. - Аз...

Той хвърля поглед през рамо и гласът му секва. На няколко крачки стои жена с насочен към нас пистолет. Не помръдва, чертите на лицето й са съвсем обикновени -ако сега си тръгне, дори няма да я запомня. От едната ми страна се появява маса. Върху нея има пистолет и един-единствен куршум. Тя защо не стреля по нас?

О, сещам се! Страхът не е свързан със заплаха за живота му. Той има нещо общо с пистолета на масата.

- Ти .трябва да я убиеш! - казвам меко на глас.

- Всеки път.

- Но тя не е истинска.

- Изглежда като истинска. - Той хапе устни. - Чувствам я като истинска.

- Ако беше истинска, досега да те е убила.

- Добре. - Той кимва. - Просто... ще го направя. Този път... не е толкова зле. Паниката не е толкова голяма.

Паниката може и да не е, затова пък ужасът е несравнимо по-голям. Виждам го в очите му, докато взима пистолета и вади пълнителя, сякаш го е правил хиляди пъти. А може и наистина да го е правил. Слага с щракване куршума в пълнителя и вдига пистолета пред себе си, стискайки го с две ръце. Затваря едното око и бавно вдишва.

Стреля, докато издиша, и главата на жената се отмята назад. Бегло мярвам червена ивица и извръщам очи. Чувам как се свлича на пода.

Пистолетът на Фор пада с тъп звук. Двамата гледаме сгърченото й тяло. Той е прав - усещането е съвсем реално. „Не ставай глупава!" Сграбчвам ръката му.

- Хайде! - казвам. - Да вървим! Размърдай се!

След повторното дръпване той излиза от унеса и тръгва с мен. Когато минаваме покрай масата, тялото на жената изчезва и образът й остава само в нашите спомени. Какво ли би било, ако всеки път, когато преминавам през моята зона на страха, трябва да убивам някого? Може би скоро ще разбера.

Нещо обаче ме озадачава. Това би трябвало да са най-големите страхове на Фор. Но въпреки че се паникьоса на покрива и в кутията, той без особена съпротива уби жената. Изглежда симулацията се подхранва от всеки страх, който долавя, но във Фор тя не откри благодатна почва.

- Ето, пак се започна - прошепва той.

Към нас се движи тъмна фигура и влачи крака по ръба на осветен кръг, причаквайки ни да направим още една крачка. Какво е това? Кой е честият посетител в кошмарите на Фор?

Мъжът, който се появява, е висок и слаб, с късо подстригана коса. Държи ръцете си зад гърба. И носи сивите дрехи на Аскетите.

- Маркъс - прошепвам.

- Ето го моментът - произнася с треперещ глас Фор, -в който ще се досетиш за името ми.

- Това да не е... - откъсвам очи от Маркъс, който бавно върви към нас, и поглеждам Фор. Той отстъпва заднешком сантиметър по сантиметър. Внезапно всичко си идва на мястото. Маркъс имаше син, който се е присъединил към Безстрашните. Името му е...

- Тобиас.

Маркъс показва ръцете си. Около единия юмрук е увит колан. Той бавно го развива.

- Това е за твое добро - казва и гласът му отеква няколко пъти.

В кръга светлина пристъпват десетина души с лицето на Маркъс, всички държат еднакви колани и имат едно и също празно изражение. Очите им приличат на черни дупки от насочени дула. Коланите се влачат по пода, който сега е настлан с бели плочки. Тръпки полазват по гърба ми. Ерудитите обвиниха Маркъс в жестокост. Поне за едно нещо са били прави.

Поглеждам към Фор - Тобиас, - но той е като вкаменен. Раменете му са провиснали. Изглежда с години по-стар, изглежда с години по-млад. Първият Маркъс замахва с ръка и коланът се отмята назад през рамото му, готов за удара. Тобиас се присвива с вдигнати ръце, за да предпази лицето си.

Мятам се между него и удесеторения Маркъс, коланът изплющява върху тялото ми, увива се около китката. Остра болка прорязва ръката ми до лакътя. Стискам зъби и дръпвам колкото сила имам. Маркъс изпуска колана, аз го изтеглям и го хващам за токата.

Замахвам с все сила, раменната ми става пламва от болка при рязкото движение и коланът улучва рамото на Маркъс. Той изкрещява и се хвърля към мен с протегнати ръце, ноктите му са като на хищна птица. Тобиас ме избутва зад себе си и сега той стои между Маркъс и мен. Изглежда бесен, не уплашен.

Всички двойници на Маркъс изчезват. Залива ни светлина, разкривайки дълга тясна стая с оронени тухлени стени и бетонен под.

- Това ли беше? - питам. - Това ли са непреодолимите ти страхове? Защо имаш само четири... - Гласът ми секва. Само четири страха. - Аха - поглеждам го през рамо. - Ето защо ти викат...