Дивергенти

При вида на изражението му онемявам. Очите му са огромни и той изглежда така уязвим на силната светлина. Устните му са полуразтворени. Ако не се намирахме тук, бих казала, че ме гледа със страхопочитание. Не разбирам обаче, защо той би ме гледал така.

Фор стиска ръката ми при лакътя, палецът му докосва нежната кожа от вътрешната страна на сгъвката, придърпва ме към себе си. Китката ми още пари, сякаш коланът е бил истински, но кожата е бледа и спокойна като по всички други части на тялото. Устните му бавно пълзят по моята буза, после ръцете му още по-здраво се сключват около раменете ми. Той заравя лице в шията ми, а дъхът му парва ключиците.

Стоя окаменяла близо секунда, после го прегръщам и въздъхвам.

- Ей! - прошепвам меко, - двамата заедно го направихме!

Той вдига глава и плъзга пръсти по косата ми, прибирайки я зад ушите. Гледаме се втренчено, без да пророним дума. Пръстите му несъзнателно си играят с един кичур.

- Ти ме преведе през всичко това - проговаря най-накрая.

- Ами... - Гърлото ми е пресъхнало. Опитвам се да преодолея пристъпите, които ме разтърсват като електро-шок всеки път, когато ме докосне. - Не е толкова трудно да си храбър, когато това не са твоите собствени страхове.

Отпускам ръце и небрежно ги отривам в крачолите на джинсите с надеждата той да не забележи.

Дори да го е видял, той не казва нищо. Само преплита пръсти с моите.

- Хайде! - казва. - Имам да ти покажа още нещо.

26

Ръка за ръка, двамата поемаме към Ямата. Много внимателно контролирам силата на ръката си. Веднъж ми се струва, че не го държа достатъчно здраво, после изведнъж решавам, че го стискам прекадено силно. Досега така и не можах да разбера защо хората си усложняват живота, като се държат за ръце, когато се разхождат, но той прокарва пръст по дланта ми, аз потръпвам и вече всичко ми е ясно.

- И така... - Хващам се като удавник за сламка за последното смислено нещо, останало в главата ми. - Четири страха.

- Четири тогава, четири и сега - казва той и кимва. -Положението не се е променило, затова продължавам да ходя там, но... Все още няма никакъв напредък.

- Нали знаеш, че няма човек без страхове - казвам. - Твоите ги има, защото все още те е грижа за разни неща. Като животът ти, например.

- Знам.

Вървим по тясна пътека по края на Ямата, която води чак до скалите в дъното на бездната. Никога досега не съм я забелязвала - слива се с каменната стена. Но изглежда Тобиас я познава отлично.

Не ми се ще да развалям момента, но непременно трябва да го попитам за резултата от неговия тест за установяване на наклонностите. Трябва да разбера дали е Дивергент.

- Канеше се да ми кажеш за резултата от твоя тест -казвам.

- Аха. - Той се почесва по врата със свободната си ръка. -Това има ли значение?

- Да, искам да знам.

- Ама че си упорита! - Той се усмихва.

Стигнали сме края на пътеката и стоим на дъното на бездната, където скалите, щръкнали над бучащата вода, образуват нестабилна опора. Той ме превежда ту нагоре, ту надолу през тесни отверстия и остри ръбове. Обувките ми прилепват към грубата скала. Подметките ми оставят мокри следи по повърхността.

Той открива една относително равна скала там, където течението не е толкова силно, и сяда, провесвайки крака през ръба. Отпускам се край него. Изглежда се чувства съвсем удобно на сантиметри от бушуващата вода.

Пуска ръката ми. Аз съм вперила очи в нащърбения ръб на скалата.

- Знаеш ли, не съм свикнал да говоря пред хората за тези неща. Даже пред приятелите си - казва.

Сплитам пръстите на двете си ръце и ги стискам здраво. Това е идеалното място да ми признае, че е Дивергент, ако наистина е такъв. Ревът на водата не позволява някой да ни подслушва. Представа нямам защо тази мисъл ме изнервя толкова.

- Резултатите бяха съвсем предвидими - продължава. -Аскет.

- О! - Нещо в мен се пречупва. Грешала съм за него.

Въпреки това, предполагах, че ако не е Дивергент, резултатите са показали наклонност към Безстрашните. Технически погледнато, аз също съм Аскет - поне според системата. Дали същото не се е случило и с него? И ако е така, защо не ми казва истината?

- Но ти така или иначе избра Безстрашните - казвам.

- По необходимост.

- Защо трябваше да напуснеш?

Погледът му се стрелка встрани, в празното пространство, сякаш търси отговора във въздуха. Не е необходимо да казва нещо. Все още усещам как китката ми пари от удара на призрачния колан.

- Трябвало е да избягаш от баща си - казвам вместо него. - Затова ли не искаш да си един от водачите на Безстрашните? Ако приемеш, може пак да ти се наложи да се срещнеш с него.

Той вдига рамене.

- И заради това, и защото никога не съм се чувствал съвсем на място сред Безстрашните. Не и откакто станаха такива.

- Но ти си... необикновен - казвам. Правя пауза и прочиствам гърлото си. - По стандартите на Безстрашните, искам да кажа. Само четири страха е направо нечувано. Как е възможно да не си на място тук.

Той свива рамене. Изглежда не го е особено грижа за собствените му дарби, нито за ранга му сред Безстрашните. Течно това би трябвало да се очаква от един Аскет. Вече не знам какво да мисля.