Дивергенти

Устата му се извива в престорена усмивка.

Уил ме прегръща с една ръка. Раменете на Кристина се тресат от безмълвен смях. Някъде дълбоко в себе си аз също се усмихвам.

Когато същия следобед се връщаме в спалното помещение, Ал е там.

Уил застава зад гърба ми и ме хваща за раменете - съвсем лекичко, сякаш да ми напомни, че е с мен. Кристина пристъпва още по-плътно от едната ми страна.

Под очите на Ал има сенки и лицето му е подуто от плач. При вида му ме прорязва болка. Не мога да помръдна. Някога приятният аромат на лимонова трева и градински чай сега ми е противен.

- Трис - проговаря Ал с пресеклив глас, - може ли да поговорим?

- Ти какво, майтап ли си правиш? - Уил стиска здраво раменете ми. - Да не си посмял повече да припариш до нея.

- Не съм искал да ти причинявам болка. Нямах намерение... - Ал скрива лицето си в ръце. - Исках само да ти кажа, че съжалявам. Извинявай. Не знам... Представа нямам какво ми стана... Моля те дами простиш,/поля те...

Той посяга, сякаш се кани да ме хване за рамото или за ръката, лицето му е мокро от сълзи.

Някъде дълбоко в мен живее един милостив и опрощаващ човек. Там се крие момиче, което се опитва да проумее какво преживяват другите хора, да приеме факта, че те вършат злини и че отчаянието ги хвърля в такива мрачни бездни, за които дори не са подозирали. Кълна се, че това момиче го има и нея я боли заради разкаяното момче пред мен.

Но точно сега нейният глас е твърде слаб.

- Стой далече от мен! - произнасям тихо. Може да съм студена и непреклонна, но не съм гневна, нито се чувствам наранена. Нищо не чувствам. Продължавам с нисък глас: -Да не си посмял да припариш наблизо!

Очите ни се срещат. Неговите са тъмни и оцъклени. Моите са напълно безизразни.

- Ако го направиш, кълна се, ще те убия! - продължавам. - Страхливец!

24

- Трис!

Чувам насън как майка произнася името ми. Помахва с ръка, аз прекосявам кухнята и заставам до нея. Тя сочи тенджерата върху готварската печка и аз вдигам капака, за да надникна вътре. Оттам ме поглежда мънистеното око на врана. Перата на крилете й опират в стените на тенджерата, тлъстото й тяло е покрито с пяна от кипналата вода.

- Вечерята - казва майка.

- Трис! - дочувам отново. Отварям очи. Кристина стои край леглото ми, по бузите й сълзите са оставили черни следи от размазан грим.

- С Ал е станало нещо - казва тя. - Ела с мен!

Някои от останалите послушници също са будни, други още спят. Кристина хваща ръката ми и ме повлича вън от спалното помещение. Подтичвам с боси крака по каменния под и примигвам, за да се разсъня, крайниците ми са още натежали от съня. Станало е нещо ужасно. Усещам го с всеки удар на сърцето си. „С Ал е станало нещо."

Прекосяваме тичешком Ямата и Кристина спира. Край ръба на бездната се е събрала тълпа, но хората стоят на няколко крачки един от друг, така че успявам да се промуша покрай Кристина и висок мъж на средна възраст и стигам най-отпред.

Двама мъже са застанали на самия край и дърпат нещо, завързано с въжета. Те пъшкат под тежестта му, използвайки цялата си мощ, за да теглят назад, после се навеждат и опъват отново. Над ръба се подава огромна тъмна маса и неколцина от Безстрашните се втурват, за да помогнат на мъжете.

Товарът се свлича с тъп звук върху каменния под. Една бледа, подпухнала от водата ръка пада настрани върху скалата. Човешко тяло. Кристина се притиска в мен и увисва на ръката ми. Склонява глава на рамото ми и хлипа, но аз не мога да откъсна очи от тялото, за да я погледна. Неколцина от мъжете го преобръщат и главата се килва настрани.

Очите са отворени и безжизнени. Тъмни. Очи на кукла. Гърбавият нос е тесен при веждите и има заоблен връх. Устните са сини. Лицето не прилича на човешко - нещо средно между труп и някаква твар. Дробовете ми горят, дъхът ми излиза на пресекулки. Ал.

- Това е един от послушниците - обажда се някой зад гърба ми.

- Такива неща се случват всяка година - допълва друг. -Метнал се е през ръба.

- Не бъди толкова черноглед! Може да е нещастен случай.

- Открили са го насред бездната. Да не мислиш, че се е препънал във връзките на обувките си и - опа! - просто залитнал петнайсет метра навътре?

Пръстите на Кристина все по-силно се впиват в ръката ми. Трябва да й кажа да ме пусне, започва да ме боли. Някой коленичи край главата на Ал и затваря очите му. Сигурно се опитва да му придаде по-нормален вид, все едно е заспал. Защо хората си въобразяват, че смъртта е като

сън? Само че не е така. Не е.

Нещо в мен се срива. Гърдите ми са стегнати като в менгеме, не ми стига въздух, не мога да дишам. Свличам се на земята, повличайки и Кристина. Камъкът под коленете ми е груб. Дочувам нещо, звук от моите спомени. Хлипане-то на Ал, нощните викове заради кошмарите. Трябваше да се досетя. Все още не мога да дишам. Притискам длани към гърдите си и разтривам, за да ги освободя от напрежението.

Щом затворя очи, виждам темето на Ал, който ме носи на гръб към столовата. Усещам пружиниращите му стъпки. Той е огромен, топъл и непохватен. Не - беше. Ето това е смъртта - преминаване от „е" към „беше".