Дивергенти

- Опипвали са те - повтаря и тъмните му очи гледат студено.

- Не чак така, както си мислиш. - Промърморвам. Ко-гато го казах, не си давах сметка колко неловко ще бъде да говоря за това. - Но... почти.

Извръщам очи.

Той толкова дълго стои неподвижен, без да пророни и дума, че накрая аз решавам да кажа нещо.

- Какво има?

- Не ми се ще да го казвам - проговаря той, - но се налага. За известно време е по-добре да си в безопасност, от-колкото на всяка цена да докажеш, че си права. Разбираш ли ме?

Правите му вежди са надвиснали ниско над очите. Стомахът ми се свива. Знам, че има право, но не искам да го призная. Освен това, искам нещо, но не знам как да го изразя. Искам да смаля разстоянието между нас, докато съвсем не изчезне.

Кимвам.

- Само едно нещо ще тс помоля. Когато ти се удаде подходящ случай... - Той притиска силна и прохладна длан в бузата ми и повдига главата ми, като ме принуждава да го погледна в очите. Очите му святкат. Видът му е като на хищник. - ... да ги съсипеш.

Неуверено се разсмивам.

- Малко ме плашиш, Фор.

- Направи ми услуга и не ми викай повече така - казва той.

- Как да ти викам тогава?

- Никак. - Той сваля ръката си от лицето ми. - Засега.

23

Тази нощ не се връщам в спалното помещение. Ще бъде глупаво да спя под един и същи покрив с хората, които ме нападнаха, само и само да изглеждам храбра, Фор спи на пода, а аз съм на леглото му, върху юргана, вдишвайки уханието на неговата възглавница. От нея се носи миризма на дезинфектанти и някакъв тежък,приятен и определено мъжки аромат.

Дишането му се успокоява и аз надничам, за да се убедя, че е заспал. Лежи по корем и едната му ръка е свита под главата. Очите са затворени, устните - полуоткрехна-ти. За първи път изглежда толкова млад, колкото е, и аз се питам кои е той всъщност. Какъв е, когато не е един от Безстрашните, не е инструктор, не е Фор, не е нищо по-специално.

Но какъвто и да е, аз го харесвам. Сега, в тъмното, след всичко, което се случи, ми е по-лесно да го призная пред себе си. Той не е очарователен и нежен, нито е особено мил. Но е умен и смел и дори след като ме спаси, се отнася с мен като със силна личност. А това ми стига.

Наблюдавам как мускулите на гърба му се стягат и отпускат, докато и аз самата не се унасям.

Събуждат ме силни бодежи. Надигам се и се сгърчвам от болка, притискам гръдния си кош и отивам до малкото огледало на отсрещната стена. Прекалено ниска съм, за да го стигна. Стъпвам на пръсти и успявам да видя лицето си. Както си знаех, наранената ми буза е станала тъмносиня. Ще бъде гадно да се затътря в столовата в този вид, но съветът на Фор още звучи в главата ми. Налага се да си върна приятелите. Ако им се видя слаба и беззащитна, те ще ме подкрепят.

Прибирам косата си на кокче върху тила. Вратата се отваря и влиза Фор с хавлия в ръка, косата му лъщи, мокра от душа. Потръпвам при вида на ивицата гола кожа над колана, когато посяга да си подсуши косата. С усилие откъсвам поглед и вдигам очи към лицето му.

- Здрасти - казвам. Гласът ми е напрегнат. А ми се ще да не е така.

Той докосва посинялата ми буза само с връхчетата на пръстите си.

- Не е зле - казва. - Как е главата ти?

- Бива - отговарям. Лъжа - главата ми пулсира. Потривам с пръсти синината и в черепа ми избухва болка. Не е чак толкова зле. Защото сега можеше да се нося по реката.

Всяка фибра на тялото ми се изопва, когато ръката му се спуска надолу към мястото, където ме ритаха. Прави го съвсем внимателно, но аз не мога да помръдна.

- Ами тук? - пита, гласът му е притихнал.

- Боли само като дишам.

Той се усмихва.

- Ще трябва да изтърпиш.

- Питър направо ще вдигне купон, ако спра да дишам.

- Е - казва Фор, - бих отишъл само ако има торта.

Разсмивам се, после изкривявам лице и притискам ребрата си. Той бавно плъзга ръка отстрани по тялото ми, пръстите му галят натъртеното място. Когато се отдръпва, болката се връща. Отмине ли този момент обаче,

ще трябва да си спомня какво се случи миналата нощ. Така искам да остана тук с него!

Той кимва леко и тръгва към вратата.

- Аз ще вляза пръв - казва, когато вече стоим пред столовата. - Доскоро, Трис.

Той минава през прага и аз оставам сама. Вчера ме посъветва да се престоря на слаба и беззащитна, но греши. Аз настина съм вече слаба и беззащитна. Облягам се на стената и притискам челото си с ръце. Трудно ми е да дишам, зъ това плитко поемам въздух, на къси глътки. Това не може да продължава така. Нали тъкмо това е целта на нападението - да ме накарат да се почувствам слаба. Възможно е да се престоря на беззащитна, за да се предпазя, но няма да допусна това да се превърне в реалност.

Оттласквам се от стената и влизам в столовата, без да му мисля повече. След няколко стъпки се сещам, че би трябвало да изглеждам свита и немощна, затова забавям крачка, опирам се на стената и свеждам глава. Юрая, който седи на масата до тази на Уил и Кристина, вдига ръка да ми помага. После я отпуска.

Сядам до Уил.

Ал го няма - никъде не се вижда.