Дивергенти

Отварям очи и виждам думите „Имай страх единствено от Бог", изписани върху чистата бяла стена. Отново долавям звук от течаща вода, но този път е от крана на чешмата, не от бездната. Минават секунди, преди да различа очертанията на онова, което ме заобикаля - рамка на врата, плот, таван.

Болката постоянно пулсира в главата, страните и ребрата ми. Не трябва да помръдвам, иначе ще стане още по-лошо. Забелязвам син юрган под главата си. Надигам глъ ва да разбера откъде идва звукът от течаща вода, кривейки лице от болка.

Фор стои в банята, натопил ръце в мивката. Кръвта от разранените му кокалчета багри в розово водата вътре. Устата му е разцепена в единия край, но иначе изглежда непокътнат. Изражението, с което оглежда раните си, е невъзмутимо; той спира водата и подсушава ръцете си с кърпа.

Имам бегъл спомен как съм попаднала тук, по-скоро един-единствен образ: черна мастилена линия се вие отстрани под ухото, част от татуировка; леко полюшване, което подсказва, че той ме носи.

ф ор гаси лампата в банята и вади плик с лед от хладилника в ъгъла на стаята. Тъкмо да затворя очи и да се престоря на заспала, но той среща погледа ми и вече е твърде късно.

- Ръцете ти - едва казвам.

- Ръцете ми не са твоя грижа - отвръща. Подпира се с коляно върху леглото и се надвесва над мен, пъхайки плика с лед под главата ми. Преди да се дръпне, посягам да докосна разцепената му уста. Отказвам се в мига, когато осъзнавам какво точно се каня да направя. Ръката ми пада върху леглото.

„Какво има да губиш?", питам се. После докосвам устата му с връхчетата на пръстите си.

- Трис - казва той, движейки устни под пръстите ми, -аз съм добре.

- Как се озова там? - питам и отпускам ръка.

- Връщах се от контролния център. Чух писък.

- Какво им направи? - питам отново.

- Оставих ДрЬ в лазарета преди половин час - отговаря той. - Питър и Ал избягаха. ДрЬ се кълне, че искали само да те сплашат. Поне предполагам, че това се опитваше да каже.

- Много ли е зле?

- Ще оживее - отвръща той. После добавя горчиво: -Но не мога да кажа в какво състояние ще бъде след това.

Не е редно да желая злото на други хора само защото първи са ме нападнали. Но все пак при мисълта, че ДрЬ е в лазарета, през тялото ми преминава тръпка на тържество и аз стискам ръката на Фор.

- Хубаво - казвам. Гласът ми звучи напрегнато и свирепо. Гневът се надига в мен, превръщайки кръвта ми в горчива жлъч, изпълва ме, завладява ме. Изпитвам желание да ударя нещо, да счупя нещо, но се боя да помръдна и затова избухвам в плач.

Фор се надвесва над единия край на леглото и ме на-блЬдава. В погледа му няма капка съчувствие. Щях да се почувствам разочарована, ако откриех дори следа от състрадание в очите му. Той освобождава китката си от пръстите ми и за моя изненада опира шепа в бузата ми, галейки с палец скулата. Пръстите му ме докосват предпазливо.

- Мога да докладвам за това - казва.

- Не - отвръщам. - Не искам да си мислят, че съм се изплашила.

Той кимва. Несъзнателно движи палеца си нагоре-надолу по скулата ми.

- Досещах се, че това ще кажеш.

- Мислиш ли, че е прибързано да се опитам да седна?

- Щ е ти помогна.

Фор обгръща раменете ми с една ръка, а с другата придържа главата ми, докато се надигам. Болката на огнени талази се разлива по тялото ми, но аз се опитвам да не й обръщам внимание, потискайки стенанията си.

Той ми подава плика с лед.

- Недей да потискаш болката! - казва. - Нали само аз съм тук.

Прехапвам устна. По лицето ми се стичат сълзи, но никой от двамата не им обръща внимание.

- Предполагам, че отсега нататък ще разчиташ на приятелите си трансфери да те пазят - продължава той.

- Надявах се да е така - отвръщам. Още усещам ръката на Ал върху устата си и ридания разтърсват тялото ми. Опирам длан в челото си и бавно се залЬлявам напред-на-зад. - Само че Ал...

- Той искаше да вижда в теб едно дребно и кротко момиченце от Аскетите - меко казва Фор. - Нарани те, защото силата ти го кара да се чувства слаб. Това е единствената причина.

Кимвам и се опитвам да му повярвам.

- Останалите няма да ти завиждат толкова, ако покажеш поне мъничко уязвимост. Дори да не е реална.

- Да не искаш да кажеш, че трябва да се преструвам на уязвиш? - повдигам вежди.

- Точно така. - Той взима плика с леда от ръцете ми, пръстите му докосват моите, слага го на главата ми. Отпускам ръце. Прекалено изтощена съм, за да се възпротивя. Фор се изправя. Заглеждам се в тениската му.

Понякога стои пред мен като съвсем непознат човек. Друг път го усещам с вътрешностите си като някаква дълбока болка.

- Знам, иска ти се утре сутрин да отидеш на закуска и да покажеш на твоите нападатели, че не са успели да те пречупят - добавя той. - Вместо това, е по-добре отокът на бузата ти да се вижда ясно и да държиш главата си наведена.

Само при мисълта за това ми се повдига.

- Едва ли ще мога да го направя - отвръщам глухо. После вдигам очи към него.

- Трябва!

- Мисля, че не разбираш! - Лицето ми пламва. - Те ме опипваха.

Тялото му се изопва при тези думи и ръцете му стискат в желязна хватка плика с лед.