Дивергенти

- Съмнявам се - клати глава той. Брадичката му трепери. - За теб е лесно. Всичко ти се удава толкова лесно.

- Не е вярно.

- Напротив, така е. - Той стиска очи. - И хич не ми помагаш, като се преструваш, че и на теб ти е трудно. Не вярвам... Съмнявам се, че изобщо можеш да ми помогнеш.

Чувствам се така, сякаш отгоре ми се е излял порой и дрехите ми са натежали от водата; сякаш самата аз съм тежка, несръчна и безполезна. Не зная какво точно искаше да каже: че никой не е способен да му помогне или че точно аз не мога да му помогна, но нито едното, нито другото ме успокоява. Искам да му помогна. Но сьм безсилна да го направя.

- Аз... - започвам с намерението да се извиня, но за какво толкова има да се извинявам?! Че аз сьм подходяща за Безстрашните, а той не е? Или че не намирам правилните думи?

- Аз просто... - Сълзите, които досега напираха в очите му, рукват, мокрейки бузите. - ... искам да остана сам.

Кимвам и го оставям. Никак не е добре да го изоставям точно в този момент, но не мога да се насилвам. Вратата щраква зад мен, а аз продължавам да вървя.

Минавам покрай една чешмичка и тръгвам из тунелите, които ми се виждаха безкрайни първия ден. Сега дори не

ми правят впечатление. Не за първи път посрамвам семейството си, откакто съм дошла, но този път не разбирам защо се чувствам така. Досега при всеки провал знаех какво трябва да върша, но предпочитах да не го правя. Сега просто не знам какво да правя. Нима съм загубила способността си да предугаждам от какво се нуждаят хората? Нима съм се разделила с част от себе си?

Продължавам да вървя.

Незнайно как, попадам в същия коридор, където седях в деня на заминаването на Едуард. Не искам да съм сама, но май нямам голям избор. Затварям очи и се съсредоточавам върху студения каменен под, вдишвайки влажния подземен въздух.

- Трис! - вика някой откъм дъното на коридора. Юрая тича насреща ми. Зад него са Лин и Марлийн. Лин държи кекече.

- Знаех си, че ще те открия тук. - Той прикляка близо до мен. - Разбрах, че си първа в класирането.

- Значи искаше само да ме поздравиш? - подхилвам се. - Е, благодаря.

- Все някой трябва да го направи - отговаря той. - Предположих, че приятелите ти едва ли преливат от възторг, след като си ги изпреварила. Затова стига си подсмърчала и идвай с нас. Смятам да прострелям това кекече върху главата на Марлийн.

Идеята е толкова нелепа, че не се удържам и се разсмивам. Надигам се и тръгвам след Юрая към дъното на коридора, където ни чакат Марлийн и Лин. Лин ме посреща с присвити очи, но Марлийн се хили.

- Защо не празнуваш? - пита тя. - Ако продължаваш все в този дух, мястото в челната десетка ти е гарантирано.

- .Явно е прекалено Безстрашна в очите на останалите послушници - обажда се Юрая. - И прекален Аскет, за да празнува - отбелязва Лин.

Правя се, че не съм я чула.

- Как ти хрумна да стреляш по кекече върху главата на Марлийн?

- Тя се обзаложи с мен, че не съм достатъчно точен да уцеля дребен предмет от сто крачки - обяснява Юрая. - Аз пък се хванах на бас, че на нея не й стиска да застане пред дулото, докато се целя. Добре се получи, наистина.

Залата за тренировки, където за първи път хванах пистолет, не е далече от тайния коридор. Стигаме до нея за по-малко от минута и Юрая пали осветлението. Не е по-различна от последния път, когато бях тук: мишените в единия край на помещението, в другия - маса с наредени върху нея пистолети.

- Тия неща просто се търкалят тук без надзор, така ли? - питам.

- Да, обаче не са заредени. - Юрая повдига ризата си. В колана на панталона му е затъкнат пистолет, точно под татуировката. Вглеждам се в нея, за да разбера какво изобразява, но той бързо смъква ризата. - Е - продължава, -върви пред мишената!

Марлийн се отдалечава на леки подскоци.

- Нали не смяташ наистина да стреляш по нея? - обръщам се към Юрая.

- Това не е истински пистолет - прошепва Лин. - Зареден е с пластмасови куршуми. Най-много да я одраска по лицето и да й остави белег. Ти за какви ни мислеше, глупачке?

Марлийн застава пред една от мишените и закрепва кекечето върху главата си. Юрая присвива едното си око и се прицелва.

- Чакай! - провиква се Марлийн. После откъсва парче от кекечето и го натъпква в устата си. - Давай! - нарежда след това, но думите се смесват с храната в устата й. После окуражително вдига палец към Юрая.

- Доколкото разбирам, и ти си се класирала добре -обръщам се към Лин.

Тя кимва.

- Юрая е втори. Аз съм на първо място. Марлийн е четвърта.

- Ти си на първо място само благодарение на косата -вметва Юрая, докато се прицелва. После натиска спусъка. Кекечето отхвръква от главата на Марлийн. Тя дори не мигва.

- И двамата печелим! - крещи Марлийн.

- Липсва ли ти старата каста? - обръща се Лин към мен.

- Понякога - отговарям. - Там беше по-спокойно. И не толкова изтощително.

Марлийн вдига кекечето от пода и забива зъби в него.

- Ама че гадост! - провиква се Юрая.

- Целта на инициацията е да се разкрие истинската ни същност. Поне Ерик твърди така - продължава Лин и повдига едната си вежда.

- Според Фор целта й е да ни подготви.