Дивергенти

Стигам края на тунела. Под отвора за скокове все така е опъната мрежа. Качвам се по стълбите към дървената платформа, където ф ор ми помогна да стъпя на крака след скока, и се хващам за гредата, на която е завързана мрежата. Когато пристигнах тук, нямаше да мога да се вдигна на ръце, но сега го правя почти без усилие и се претъркулвам в центъра на мрежата.

Над мен са пустите сгради, чиито върхове се подават през ръба на дупката. И небето - тъмносиньо и беззвездно. Няма луна.

Статиите ме разтревожиха, затова пък имам приятели, които да ме развеселят, а това не е никак малко. Когато публикуваха първата статия, Кристина омая един от готвачите в кухнята на Безстрашните и той ни позволи да опитаме тестото за тортата. След втората Юрая и Марлийн ме научиха да играя карти и изкарахме така два часа в столовата.

Тази вечер обаче искам да остана сама. Нещо повече, искам да си припомня какво ме доведе и защо бях толкова твърдо решена да го направя, че дори се хвърлих от покрива на висока сграда, още преди да съм разбрала що за хора са Безстрашните. Прокарвам пръсти през дупките на мрежат а под мен.

Исках да бъда като Безстрашните, които виждах в училището. Исках да съм шумна, дръзка и свободна като тях. Но те все още не бяха станали пълноправни членове в своята каста; те само си играеха на Безстрашни. Също като мен, когато скочих от покрива.Тогава не знаех що е страх.

През последните четири дни изпитах четири вида страх. В единия случай бях завързана за кол, а Питър разпалваше огън под краката ми. После пак се давех, но този път насред океана, а водата бушуваше около мен. След това блюдавах как на всички от моето семейство кръвта им изтича, докато накрая не умират. При четвъртия ме за-бедоха на едно стрелбище и ме принудиха да застрелям роднините си. Сега вече знам какво е страх.

Вятърът нахлува през отвора и свисти около мен, а аз затварям очи. В мислите си отново стоя на ръба на покрива. Разкопчавам копчетата на сивата си униформа на Аскет, откривам ръцете си, показвам тялото си, което никой досега не е виждал толкова разголено. Свивам ризата на топка и я запращам в гърдите на Питър.

Отварям очи. Грешка. Не съм скочила от покрива, защо-то искам да бъда като Безстрашните. Скочила съм, защо-то вече съм била като тях и съм искала да им го покажа. Водело ме е желанието да разкрия онази част от мен, която Аскетите изискваха да прикривам.

Протягам ръце над главата си и отново оплитам пръсти в мрежата. Разпервам крака настрани, покривайки възможно най-голяма част от мрежата. Нощното небе е пусто и притихнало, за първи път от четири дни насам и в главата ми е същото.

Притискам с ръце главата си и дишам дълбоко. Днешната симулация е като вчерашната: някой ме е завел насила на стрелбището и ме принуждава да застрелям семейството си. Когато вдигам глава забелязвам, че Фор ме гледа.

- Знам, че симулацията не е действителност - казвам.

- Няма нужда да ми го обясняваш - отговаря той. - Ти обичаш семейството си. И не искаш да го застреляш. Това е съвсем естествено.

- Симулацията е единственото място, където мога да ги видя - продължавам. Макар и да не го иска от мен, аз се чувствам длъжна да обясня защо ми е толкова трудно да се изправя пред този свой страх. Сплитам пръсти, после пак ги разделям. Ноктите ми са изгризани до кръв - сигурно ги гриза, докато спя. Всяка сутрин се събуждам с разкървавени ръце. - Те ми липсват. Твоето семейство някога... липсвало ли ти е?

Фор свежда очи.

- Не - отговаря равно той. - Никога. Но това е изключение.

Толкова голямо изключение, че успява да ме откъсне от представата как опирам пистолет в гърдите на Кейлъб. Какво ли ще да е било семейството му, щом изобщо не го е грижа за тях?

Застоявам се с ръка върху дръжката на вратата и поглеждам назад към ф ор.

„И ти ли си като мен? - питам безмълвно. - И ти ли си Дивергент?"

Опасно е да произнасям тази дума дори наум. Той задържа очите си върху моите и колкото по-дълго мълчим, толкова по-малко строг ми изглежда. Дочувам ударите на сърцето си. Вече прекалено дълго го гледам, но и т о й не отклонява поглед. Имам чувството, че и двамата се опитваме да къ жем нещо на другия, което той не чува. Сигурно само така ми се струва. Твърде дълго - сега дори още повече; сърцето ми бие по-силно отпреди, а неговите спокойни очи ме поглъщат цялата.

Отварям вратата и се втурвам по коридора.

Не трябва да му позволявам така лесно да ме вади от равновесие. Не е редно да мисля за нещо друго, освен за ини-циацията. Редно е симулациите повече да ме притесняват; защо не подкопават съзнанието ми, както се случва с останалите послушници. Кристина ходи с тъмни кръгове около очите. Дрю вече изобщо не спи - само гледа втренчено стената, свит на кълбо в леглото си. Ал всяка нощ се буди с крясъци от кошмарите си, после плаче, заровил лице във възглавницата. В сравнение с това, моите кошмари и изгризалите нокти са нищо работа.